ВСЯКО СТАДО СИ ИМА МЪРША
/не е разказ/
Не е разказ. Просто споделям.
От две седмици съм в Хановер. Помагам на голямата дъщеря. Днес следобед, докато бутах количката към детската градина и бързах, че пак закъснявах за внука Милен (не че имам друг внук, ама да се знае, че и той е Милен, като внучката Милена – на дядо си, на мен!), ми сe случи нещо фрапиращо. Ужасно, разтърсващо! Преклонението ми пред културата на немците бе подложено на изпитание. Усъмних се за първи път (да ме прости Гьоте).
Стоях на тротоара и се оглеждах. Дебнех пролука да се шмугна между колите, да пресека улицата, че светофарът бе бая далеко, на 40-50 метра. Видя ме един шофьор и спря. Направи ми знак с ръка да премина. Даже ми се усмихна. Културни хора, рекох си, това у нас посмъртно не може да се случи. И тъкмо стъпих на отсрещния тротоар и подкарах количката по алеята за велосипедисти и чух някакъв отзад да ми дрънка. „А бе, серсем, четири метра тротоар, не можеш ли да ме заобиколиш?!” - мърморя си аз и не мърдам встрани. Ей, профуча покрай мен, за малко да ме сгази! Не стига туй, ами се обърна и ми рече на чист български:
- Да тий*ъ майкътъ!
*бах тъ в немицъ! Eй на туй му викат: Всяко стадо си има мърша.
© Мильо Велчев Всички права запазени