„Нищо”! Си помисли бялото лице на луната. Калта се стичаше като парафиновите сълзи на свещта по дънковото яке на клисаря. Стичаше се отвсякъде, като покриваше плота на мраморната маса със смрадливо-сивата си същност. Някъде удари часовник, от ония старите, дето се навиват с ключ и им се дърпат тестисите, за да проработят. Петел-епилептик изкукурига и после свенливо се изсра вляво от пробитите галоши на стопанина си. За някои вече беше тъмно, за слепите - винаги. Непрогледната тъма покриваше все още топлата земя, доскоро огрявана от невротичните есенни лъчи на слънцето. Същите тези лъчи по това време бяха летни, зимни, пролетни и никакви. В зависимост от географската точка, в която в този момент се намира все още неразопакованата ви раница. Така е и с истината, която също винаги има няколко лица. Пролет, лято, есен, зима! Няколко лица на едно и също нещо. „Зависи от гледната точка”, би казал някой. „Зависи от гледната точка”, би казал никой. Всичко е еднакво, но ние го виждаме по различ ...