Втора книга - Дяволска работа

ДЯВОЛСКА РАБОТА

На времето ми са роди едно маленко агънце. Такова, досега не ни се беше раждало. Един ден го изкарах на ливадата да пасе с другите овце, а там беше една комшийка и кат видя агънцето, зацъка с език: "Марии, че убаво агне имаш!" Мина. к'во са мина, онуй ти агънце падна, ай тъй, без нещу, както си беше дубре. Падна, прерита и умре. Уручасъ го таз жена. За едноту чуду гу уручасъ. За иднатъ убос го уручасъ и затри - завайка се дядо Вътю.

- Чуй, чуй, Вътьо! - прекъсна го Тина. - На времето и моя дядо Станю имаше яки и здрави коне. Най- убавите. Еднъж, как тръгна на пазар, окол него са събрали ного люде да гледат конете. Някъв челяк с остри очи ги аресал и искал да ги купи. Дядо ми отказал, щото не ги продавал. Челякът ги погледнал още малешко и си тръгнал. След десет минути, единият от конете започнал да трепири, да съ дърпа, паднал на земята и от устата му почнала да излиза пяна. Сички рекли, че конят е уручасън от силни очи.

Павлето стоеше настрана и ги наблюдаваше. Очите му искряха.

- Уруките са голяма работа - прекъсна ги той. С малките, уручасва и големите. Най- ного яките, здравите, работните, убавите и личните. Чух нейде, че един колибар впрегнал воловете си да оди на пазар. По средата на пътя го срешнала жена, с очи кат змия. Те били толкоз зелени, че не мож устои на тях. Жената позагледала воловете и отминала. Когаш стопанин повървял малешко, по- убавият започнал да трепери, паднал на земята, преритал и умрел. Жената го уручасъла.

- Уф, лоша работа е това, чедо. - завайка се дядо Вътьо. На времето, га са заженихме със старата, па тя си беше голяма убавица, на сватбата мало и голямо я гледаше, и са чудеше. Дубре, че са сетихме да турним муска, та да не я фатат уруки.

На мегдана се разнесе такъв вой, че Павлето закри с ръце ушите си. Яко, мъжко магаре беше вирнало задните си копита и хвърляше къчове към дувара на хана. Бай Стоян го държеше за юздите. То се издърпа от ръцете му и започна да кръжи.

- Бър, сус бря! - извика той и подхвърли суха кора хлебец.

- Кви времена дойдоа! Сушави и гладни - изрече на глас Павлето.

От височината на викалата на турската катедрала Мураджие Джамия на Джумаята, облечен в зелена роба и бяла чалма, ходжата призоваваше Аллах да излее благодат над главите на правоверните.

За Джамията се носеше предание, че на това място някога е имало величествен храм, на името на Света Петка. Още през царуването на Иван Александър- царя на всички българи и гърци, който е владеел Пловдив цели 20 години до падането му под турско робство (1344- 1364 година), тя е била катедрална църква. След превземането на града от турците през 1364 година, я превърнали в джамия и я нарекли на името на завоевателя Гаази Султан Мурад евел Худавендигар. Нарекли я още " Олу джамия" или "Джумая джамия" Олу- значи главната, а джумая - ден петък, на който извършвали богусложение само в нея.

Времето клонеше на дъжд. Къщите, с техните издатини, с еркерите, с широките стрехи, високите огради, зидове и комините кацнали по покривите, тънеха в зеленина.

Следва продължение.