- Марина, твоичкият още ли е с оная Клара?
- Да. Защо питаш?
- А ще се женят ли?
- Не зная. Не ме информират за плановете си.
- Е, сега вече и на мен ми стана любопитно. София, защо питаш за бившия на Марина? Да не си научила нещо, което ние не знаем?
- Не. Просто се замислих за детето. Ако се оженят, при тях ли ще остане или ще го върнат на майка му.
Двете жени погледнаха едновременно към Марина. Тя се усмихна криво и каза:
- Пламен още мисли, че съм прекалено заета, за да се грижа за сина си. Според него, щом искам дете, трябва да си стоя вкъщи...
- А Клара не работи ли? – прекъсна я Христина.
- Работи, но тя няма деца, за които да се грижи.
- Значи можем да заключим, че плановете им не включват деца – намеси се отново София.
- Не зная, наистина не зная какво мислят да правят. – отговори Марина и се замисли за бившия си съпруг.
Спомни си колко влюбени бяха, когато се ожениха. Колко много се радваха на появата на Камен. И как всичко се промени, когато той направи три годинки, а тя започна работа. Първо бяха леки подмятания, после упреци, които прераснаха в спорове и кавги. Издържаха още две години, а после се разделиха. Последва тежък развод и безкрайни битки за детето. Накрая Пламен се наложи в съда и получи попечителството. Сега осемгодишен, Камен живееше с баща си. Въпреки че бяха в един и същи град и Марина можеше да го вижда когато си поиска, това положение много ù тежеше. Двете ù колежки и приятелки знаеха това и споделяха болката ù.
Потънала в мислите си, Марина се сепна, когато вратата се отвори и в стаята влезе Камен с други две деца – момче и момиче – на неговата възраст. Той беше с раздърпан анцуг, мокър и кален. Доплака ù се като го видя.
- Ама на какво приличаш само. Къде си ходил?
- Играхме си на пътя.
- Баща ти знае ли къде си?
Детето се усмихна дяволито.
- Не. Мисли, че сме у Петьо.
- Браво на теб. – каза Марина с лека ирония в гласа. – А родителите на Петьо какво казаха?
Той отново се усмихна дяволито.
- Те мислят, че сме у дома.
Марина погледна часовника, видя, че наближава три следобед. Имаше още два часа до края на работното време. Какво да прави с него? Взе телефона и започна да звъни на Пламен. Той не вдигна. Тя изчака малко и отново позвъни. Пак нищо.
Пламен изработваше мебели от дърво и работеше в дома си. Беше зает с един шкаф, когато чу телефона. Посегна да вдигне, но като видя кой го търси, се отказа. Мислеше си, че Марина не приема раздялата им и затова си намира различни причини да го търси. Не вярваше, че е само заради детето.
Марина се обърна към Камен.
- И какво ви води при мен?
- Мамо, в края на учебната година ще има екскурзия с преспиване, ще ми дадеш ли пари да отида?
- Защо питаш мен? Баща ти няма ли да ти даде? Или искаш да вземеш и от двамата, а? – засмя се тя.
- Ами, аз още не съм казал на татко.
- Защо?
- Страх ме е, че няма да ме пусне. Но ако ти му кажеш, може и да се съгласи. Нали ме пускаш, мамо?
Тя отново се засмя и го прегърна.
- Ех, ти. Добре, ще поговоря с баща ти, но не мисля, че ще има нещо против.
- Мамо, страхотна си! Знаех си, че трябва да дойда при теб.
- А сега бягай вкъщи и се преоблечи, защото си вир вода и ще настинеш. Още е ранна пролет и не е чак толкова топло. А и с тия дъждове. Ти, като че ли си прегазил всичките локви, за да дойдеш тук.
- Добре, мамо, чао. И не забравяй да говориш с татко. Обеща ми.
- Няма да забравя, още довечера след работа ще дойда при вас.
Децата си тръгнаха, а Марина отново се опита да се свърже с Пламен, но и този път той не отговори на позвъняването ù.
- С какво ли толкова е зает, та не си вдига телефона. – помисли си ядосано тя.
След работа веднага отиде у тях. Посрещна я Камен и я отведе при баща си, който още работеше. После ги остави сами.
- Защо не си вдигаш телефона?
- А ти защо ми звъниш? Виждаш Камен почти всеки ден. Какво искаш още?
- Например да ти кажа, че той днес беше при мен целия мокър и кален.
- Като се прибра, се преоблече. Какъв е проблемът?
- А аз откъде да зная. Или си мислиш, че не се тревожа за него.
- Че остава ли ти време от работа?
- Стига. Всеки път спорим за едно и също.
- Кажи най-после за какво си дошла и ме остави на мира.
- Дойдох, за да ти кажа за какво Камен беше при мен.
- Дори не знаех, че е идвал при теб.
- А упрекваш мен. Ти дори не знаеш къде ходи, а уж се грижиш за него.
- А, ето, че си дойдохме на думата. Дразни те това, че той живее при мен, а не при теб.
- Виж, стига толкова. Уморих се да се караме за едно и също. Камен иска да ходи на екскурзия с преспиване в края на учебната година.
- И защо е дошъл при теб?
Марина се подразни.
- Познай! Защото толкова добре се разбираш с него, че дори не смее да те попита.
- Добре. Ако това е всичко, можеш да си вървиш.
- Не се бой, не горя от желание да стоя тук.
Марина се обърна да си ходи, но преди да излезе, се спря и каза.
- Ако го пуснеш на екскурзия, обади ми се. Искам и аз да го изпратя.
- Добре.
Дори не вдигна глава, да я погледне. Стана ù много криво. Нима това бе човекът, за когото се бе омъжила и на когото бе родила син.
Все така красив, както преди десет години, Пламен беше запазил младежкия си чар и обаяние, но за разлика оттогава се беше превърнал в мрачен, затворен в себе си, вечно недоволен от света човек. Рядко се усмихваше. Личеше му, че не е щастлив. Когато се ожениха, беше различен. Винаги усмихнат, безгрижен, дори леко небрежен. Шегуваше се с всичко и всички. Именно чувството му за хумор допадна най-много на Марина. Какво го беше променило толкова?
Преди да си тръгне, Марина се сбогува с Камен.
- Пак ли се карахте?
Тя леко се смути. Не искаше детето да страда. Но той беше вече голям, виждаше и чуваше всичко.
- Не, миличък, не сме се карали. Така ти се е сторило.
Той не каза нищо. Целуна майка си за довиждане и влезе в стаята си. На излизане тя се срещна с Клара. Двете се поздравиха студено и се разделиха бързо. Между тях нямаше близост. Като че ли всяка ревнуваше от другата.
Сега тридесетгодишна, Марина беше все така хубава, както и на двадесет. С дълга до кръста, права, кестенява коса. Тъмнокафяви, малко тъжни очи. Стройна, с нежни черти на лицето и стегнато тяло, тя все още беше желана от много мъже. Но след Пламен Марина не желаеше да се вижда с никого. Освен това тя още го обичаше. И много я болеше, че той така бързо се отказа от нея и заживя с друга жена. Марина не харесваше Клара. Чудеше се какво намира Пламен в нея. Двадесет и петгодишна, с къса, чуплива, руса коса, котешки очи и стройно тяло, Клара беше от жените, които замайваха главите на мъжете с физическата си красота. Красива отвън – фалшива отвътре. Марина знаеше, че като човек естет, Пламен си пада по красивите неща, но също така знаеше, че цени истинската красота, а не само привидната. Затова недоумяваше как така живее с жена като Клара. Нима не виждаше колко е фалшива.
Когато приключи с работата си, Пламен отиде при Камен.
- Здравей, шампионе! Уроците ли си учиш?
- Не. Вече ги научих.
- Добре. Днес си ходил при майка си.
- Да. Каза ли ти защо?
- Спомена нещо за някаква екскурзия. За какво става дума?
- Ще ме пуснеш, нали?
- Още не си ми казал каква е екскурзията.
- Ами екскурзия като екскурзия. Не знаеш ли?
- Щяло да бъде с преспиване.
- Да. Така каза госпожата.
- Няма ли да се страхуваш да спиш на друго място?
- Не. Нали вече съм голям. А и съм свикнал.
- С какво си свикнал?
- Да спя на различни места. Ту при теб, ту при мама.
Пламен се замисли върху думите на сина си. Детето беше право. Преди да излезе, каза:
- Добре, щом толкова искаш, може.
Малкият много се зарадва.
- Страхотно. Знаех си, че е добра идея да отида първо при мама.
- И какво общо има майка ти с това?
- Нищо. Вие защо все се карате?
Пламен не знаеше какво да отговори на това, затова излезе, без да каже нищо повече.
Марина се прибра още по-подтисната. Не искаше да се кара с Пламен, но ето, че пак го направиха. А от това страдаше най-много детето. Реши повече да не ходи там. Ще се чуват с Камен по телефона и той ще идва при нея. Така няма да се вижда и с Клара.
Месеците минаха неусетно. Дойде времето за екскурзия. Както беше обещал, Пламен се обади на Марина предварително. Тя се освободи от работа за целия петък и сутринта отиде рано у тях, за да изпратят заедно Камен. Детето беше на седмото небе от щастие, че и двамата му родители са с него. Поиска и когато се върне на другия ден, да го вземат заедно и те обещаха. След като автобусът тръгна, Пламен се обърна към Марина.
- Ако не бързаш, да пием по кафе?
Тя се съгласи, тъй като нямаше какво друго да прави и се качи в колата му. Спомни си, че докато бяха женени, тази кола беше и на двамата. Но тъй като Пламен я имаше от преди брака им, тя си остана негова собственост, както и домът му.
След като потеглиха, той отново я попита.
- Имаш ли нещо против да отидем у дома? Не ми се ходи по заведения.
Тя отново се съгласи. Когато пристигнаха, Марина попита на свой ред.
- Искаш ли аз да приготвя кафето?
Тъй като той нямаше нищо против, двамата се отправиха директно към кухнята. Тя се захвана с кафето, а той се настани до масата и се загледа в нея. Тази сцена му напомни за времето, когато още бяха заедно и той се усмихна, но обърната с гръб към него, Марина не видя усмивката му. След като сервира кафето, тя седна срещу него. Отначало и двамата мълчаха, не знаеха какво да си кажат. Марина наруши първа мълчанието, заговори за Камен, единствената тема, която според нея можеха да обсъждат заедно. Постепенно се отпуснаха и започнаха да си припомнят различни забавни случки от времето, когато синът им беше малък.
Пламен се загледа в усмихнатото лице на бившата си съпруга и изведнъж си даде сметка колко му е приятно да седи срещу нея, да я вижда и да разговаря с нея, да слуша смеха ù. Разбра колко много му е липсвала. Той се пресегна през масата и хвана ръката ù, лежаща отпусната до чашата с кафе.
- Марина, ние с теб защо се разделихме?
Силно изненадана от действието и още повече от въпроса му, за миг тя остана безмълвна, но после се посъвзе и каза:
- Всъщност, не си спомням вече.
Това, разбира се, беше лъжа. Тя много добре си спомняше кавгите, упреците, неразбирателството, но тъй като не искаше да развали този хубав момент, замълча. Двамата се гледаха известно време мълчаливо. После той стана, изправи и нея, държейки я все още за ръката, притегли я към себе си покрай масата и започна да я целува. Отначало тя се отдръпна, но тъй като това бе човекът, когото винаги бе обичала и прегръдките на когото не бе усещала твърде дълго, а толкова бе копняла за тях, се предаде. Остави се чувствата ù да я завладеят.
Когато усети пълното ù отдаване, той я поведе към спалнята. Там обаче тя се опита да го отблъсне.
- Недей, моля те.
- Защо?
- Мисля, че не е редно – гласът ù трепереше.
- Но защо? Та нали бяхме женени.
За него това като че ли обясняваше всичко. Но тя не чувстваше нещата по този начин.
- Вече не сме женени – каза го много тихо и с болка в гласа.
Той я изгледа продължително, после я привлече отново в прегръдките си и каза:
- Това не променя нищо, щом и двамата чувстваме едно и също. Не виждам причина да не бъдем заедно, щом го желаем.
Отново я целуна, но тъй като тя все още се колебаеше, продължи да я убеждава.
- Марина, моля те, не ме отблъсквай! Не усещаш ли колко много те желая? Нима брачното свидетелство определя чувствата и желанията.
Марина го погледна в очите и той разбра, че е спечелил.
Няколко часа по-късно все още лежаха прегърнати в леглото, когато тя се сети за другата. Съвсем я беше забравила и сега се притесни. Попита:
- А Клара къде е?
- В командировка до неделя. Не мисли за нея. Тя не е важна.
- И все пак май е по-добре да си ходя вече.
Тя се надигна да стане, но той се пресегна и я върна обратно в леглото.
- Марина, моля те, не ставай глупава. Остани при мен. Сега сме от значение само аз и ти и това, което чувстваме. Пък и обещахме на Камен утре да го вземем двамата.
И тя остана. Прекараха деня заедно, като ставаха от леглото само за да се нахранят. Вечерта заспаха прегърнати. Но на другата сутрин, като се събуди, Марина много се засрами от поведението си. Пламен още спеше, затова стана тихичко, облече се и си тръгна. Не му остави дори бележка.
По-късно, когато стана и не я намери, много се изненада от бягството ù. Не можеше да си обясни защо е постъпила така. Първата му реакция беше да я потърси и да ù поиска обяснение. Но после размисли и реши да почака. Все някога ще му се отдаде възможност да поговори с нея. Следобед отиде за Камен. Огледа се, но не я видя и зачака сам. Когато автобусът спря, тя се появи от един ъгъл. Вървеше бавно и спря на разстояние. Пламен реши, че не е нито времето, нито мястото да говорят за случилото се, затова не каза нищо.
Камен много се зарадва, като видя, че родителите му са изпълнили обещанието си. Той се приближи и им се усмихна.
- Здравейте. Имам много да разказвам. Мамо, ще дойдеш ли с нас?
Тя погледна плахо към Пламен, но той гледаше в друга посока.
- Не може ли утре да дойдеш у дома и да ми разкажеш? – отговори тя на въпроса му с въпрос.
- О, мамо, моля те! Моля те! Тате, кажи ù и ти.
Пламен каза, без да я поглежда.
- Ела, заради детето. Нали нямаш друга работа.
Когато влязоха, Марина искаше да придружи Камен до стаята му, уж, за да му помогне с багажа. Но Пламен я задържа, като каза на детето:
- Иди си остави багажа и се преоблечи. Ние ще те чакаме в кухнята.
Щом Камен се отдалечи, той се обърна към Марина.
- Защо избяга сутринта?
- Не съм избягала. Просто си тръгнах.
- Защо?
- Как можех да остана. Ти живееш тук с друга жена.
В гласа ù долови толкова болка, че му се прииска да я прегърне, но не знаеше кога ще се върне детето.
- Казах ти вече, тя не означава нищо за мен.
- Но все още си с нея.
- Искаш ли да я отпратя? Само кажи и ще го направя.
Тя замълча. Не знаеше какво да му отговори, а и не ù се наложи, защото Камен връхлетя при тях и ги прекъсна. Пламен направи две кафета и едно какао и седнаха с Марина да го изслушат.
Разказът му беше толкова нестроен и накъсан, че не можаха да разберат почти нищо. Пък и двамата не бяха добри слушатели в момента, защото мислеха за друго. Но Камен така и не забеляза колко са разсеяни. Той беше щастлив от факта, че са заедно, па макар и за малко. По-късно вечерта, когато Марина си тръгна, Пламен я изпрати до вратата.
- Не си довършихме разговора – каза той. – Ще ти се обадя. Трябва да се видим насаме и да поговорим.
Тя беше много объркана, но се съгласи.
На другия ден към десет сутринта той позвъни на вратата ù. Страхуваше се, че ако ù се обади, тя може да се скрие. Марина се изненада, като го видя. Не го очакваше толкова скоро. Пусна го да влезе. Предложи му кафе, но той отказа.
- Не съм дошъл да пия кафе. Трябва да поговорим. Не ме избягвай повече.
- За какво има да говорим?
- Марина, моля те, стига. Прекарахме един ден и една нощ заедно отново след толкова време. Беше ни хубаво, а после ти избяга. Защо?
Тъй като тя не отговори, той продължи с въпросите.
- Заради Клара ли? Тя ли те притеснява?
- По-скоро това, че живее с теб.
- Не може да се каже, че живеем заедно. Повечето време тя е в командировка.
- О, стига. Много добре знаеш за какво говоря.
- Ревнуваш ли? – той се засмя.
Тя се подразни.
- Много ли ти е смешно?
- Не отговори на въпроса ми. Ревнуваш ли?
- Да. Това ли искаше да чуеш?
Той се приближи и я прегърна. Тя се опита да го отблъсне, но той я задържа.
- Значи не съм ти безразличен, така ли?
- Престани. Какво се опитваш да направиш?
- Отговори ми.
- Да. Не си ми безразличен.
- Какво изпитваш към мен?
- Престани.
Отново се опита да го отблъсне, но той не ù позволи.
- Какво изпитваш към мен? – повтори той.
- Още те обичам, въпреки всичко. – извика тя и го удари с юмруци в гърдите.
- И аз те обичам.
Тя не очакваше да чуе това и се стегна. Той продължи.
- И двамата допуснахме много грешки. Но всеки има право на втори шанс. Защо да не опитаме пак. Ще се омъжиш ли за мен отново?
Тя беше слисана. Очакваше всичко друго, но не и това. Не знаеше как да реагира. Стоеше като закована, гледаше го в очите, като че ли там можеше да прочете всичко и мълчеше. Той ù даде малко време, да осъзнае чутото и отново я попита.
- Ще се омъжиш ли за мен?
- Ами, ако отново не се получи?
- Този път ще стане, ще видиш. И двамата сме помъдрели и осъзнали грешките си.
Тя се усмихна колебливо и каза:
- Да опитаме тогава.
© Блага Енева Всички права запазени