Първото нещо, което видя, след като се изправи пред огледалото, бе голямата синина на дясната си буза. Огледа лицето си от всички страни и установи, че има още една малка синина над лявата вежда, устната ù бе разранена и изпитваше ужасна болка под брадичката си – точно там, където той я беше стиснал силно, за да я накара да го погледне в очите. Момичето побърза да премахне този спомен от главата си. Не искаше да мисли за случилото се вчера. Трябваше да го забрави и да продължи напред така, сякаш нищо не се бе случило. Ала това беше ужасно трудно. Костваше ù неимоверни усилия – да пренебрегне всички онези случки през живота си, подобни на вчерашната. Да продължи да се усмихва на околните, въпреки че дълбоко в себе си ги мразеше. Всички. Мразеше и света, в който живееше. Не, всъщност тя не живееше, а просто съществуваше. Едва ли някой би дефинирал нейното съществуване като живот. Пък било то и тежък. Изобщо не можеше да се нарече живот, бе твърде далече от това понятие.
В отражението си ...