Всяка сутрин рано, рано, още преди слънцето да изгрее,
София се събуждаше, сядаше пред прозорчето в стаята си и чакаше изгрева.
Пееше си тихо: „Изгрей ми слънчице и ме стопли”.
Слънцето сигурно харесваше песента на София, защото всеки път малко преди края на песента слънцето се показваше и с лъчите си милваше лицето на София.
Блясъка на слънцето заблестяваше в кафевите очи на София и сякаш виждаше своето отражение като в огледало!
... Осветяваше и кестенявите ѝ коси, и сякаш медени изкрици имаше по-кучирите ѝ. ... След края на своята песен и след топлата милувка на слънцето София се захващаше да приготви закуската.
Стараеше се да не вдига много шум за да не събуди майка си и Дядо си, които още спяха...
Докато те се събудят, тя приготви закуската и излезе на двора да нахрани кокошките.
— Хайде милички, време е за закуска! — Рече София на кокошките. Една от кокошките нямаше нужда от покана, щом видя София и веднага се доближи до нозете ѝ... — Милата ми веселушка тя си ми е най-послушна! ...