Всяка сутрин рано, рано, още преди слънцето да изгрее,
София се събуждаше, сядаше пред прозорчето в стаята си и чакаше изгрева. 
Пееше си тихо: „Изгрей ми слънчице и ме стопли”.
Слънцето сигурно харесваше песента на София, защото всеки път малко преди края на песента слънцето се показваше и с лъчите си милваше лицето на София.
Блясъка на слънцето заблестяваше в кафевите очи на София и сякаш виждаше своето отражение като в огледало!
... Осветяваше и кестенявите ѝ коси, и сякаш медени изкрици имаше по-кучирите ѝ. ... След края на своята песен и след топлата милувка на слънцето София се захващаше да приготви закуската. 
Стараеше се да не вдига много шум за да не събуди майка си и Дядо си, които още спяха...
Докато те се събудят, тя приготви закуската и излезе на двора да нахрани кокошките. 
— Хайде милички, време е за закуска! — Рече София на кокошките. Една от кокошките нямаше нужда от покана, щом видя София и веднага се доближи до нозете ѝ... — Милата ми веселушка тя си ми е най-послушна! — Рече весело София. 
— Добро утро мила! — Каза с усмивка Дядото на София.
— Добро утро Дядо! — Весело отвърна София.
— Мама събуди ли се? — Запита София Дядо си.
— Да мила, събуди се и те чака да закусите. — Отвърна Дядо ѝ Илийчо.
— Добре Дядо. Ей сега отивам! — Каза София и допълни: Дядо, приготвих ти в торбата мекички има и топло млечице... Да си похапнете с малкия Били. — Дядо Илийчо, овцете са готови за паша; хайде да вървим! — Каза Бодро хлапето Били  и допълни...  — Добро утро како Софи! — Добро утро Били! — Отвърна му с усмивка София.
— Е, хайде ние ще тръгваме мила. — Каза Дядо Илийчо на София. — До скоро Дядо! — Отвърна София и се прибра в къщи. — Добро утро мамо! 
— Добро утро мила!... Дядо ти тръгна ли с малкия Били?...
— Да тръгнаха...
— Мила, взе ли хляб от пекарната? — Не мамо. Пекарната не беше отворена, затова сама омесих тесто за хляб.
— Ааа, вярно днес нали идва Силвия; племенницата на Леля ти Танка. Сигурно Бай Петър е отишъл да вземе момичето и затова пекарната е била затворена.
— Да мамо, сигурно.
— Добро утро! — Провикна се весело Адалина, през отворения прозорец.
— Добро утро! — Каза с усмивка Ирина майката на София.
... И София с усмивка каза — Добро утро! 
— Ела мила, влез...   —  Каза мило Ирина на Адалина. 
— Ооо, не мога! Бързам, бързам. Трябва да вървя! 
— Отвърна Адалина.
— За къде си се разбързала мила?...  — Запита Ирина.
— На майка ѝ се прищяло локум, ще ида да ѝ взема; но не ща да ходя сама, все пак омъжена жена съм!... Да не тръгнат клюки из селото. 
— Каза Адалина и допълни: Софи, хайде с мене мила!
— Добре Адии! — Каза с усмивка София.
— Майко ти искаш ли нещо от магазина на Чичо Байло?
— Запита София майка си.
— Не мила, благодаря! — Отвърна Ирина.
Адалина и София вървяха нагоре по-пътеката и Адалина каза питайки: Колко е красив днес деня нали?
— Да, красив е! — Отговори София.  — Да но днес е много, много красив!  — Каза Адалина.
— Тъй ли, и защо? — Запита София, своята най-добра приятелка.
— Хайде отгатни! — Отговори Адалина.
— Хмм, с Аветомир ще имате бебе?... Или туй, че градската мома идва; племенницата на Леля Танка? 
— Запита София.
— Какво туй бебе?... Рано е за бебета!... И туй, паа таз градска мома с какво може да разкраси деня? 
— Отговори Адалина и допълни: Не и не, не позна!
— Е, кажи тогава какво разкрасява толкоз много деня днес? — Попита София с интерес своята приятелка.
— Получихме телеграма...  — Отховори Адалина.
— Бре, тъй ли?...  — Каза София и продължи: От кого е? Какво пише?
— Да кажа ли?  —  Запита Адалина за да създаде малко напрежение.
— Охх, да! Кажи ми, хайде не ме напрягай!... Охх, чак се притесних — говори де ай, думай! — Отговори София нетърпеливо. — Е добре, няма да те мъча вече; ще ти кажа. — Каза Адалина... Вече бяха стигнали магазинчето на Байло и спряха точно пред него. Тогава Адалина се приближи по-близо до София, наведе се леко към ухото ѝ и прошепна: Нейтан!...
— Нейтан ни писа, съвсем скоро се прибира. Идната събота ще си е вече у дома! — Каза радостно Адалина. След това се отправи към магазина на Байло и влезе вътре, но София не я последва.
Тя стоеше на мястото си и сякаш не можеше да помръдне.
Беше изпаднала в почуда, в главата ѝ настана бъркотия, мислите ѝ се разпиляха като безброй бели листчета които хвърчат във въздуха от буреносен вятър.
— След няколко минутки Адалина излезе от магазина и запита приятелката си: Софи защо не влезе с мен в магазина?... Знаеш ли освен локум за мама взех и сладки с еклеров крем ти ги обичаш, ще си похапнем с тебе сладко, сладко! Двете приятелки тръгнаха обратно нагоре по-пътеката, Адалина говореше и говореше но София сякаш не я чуваше.  — Софи мила, много си тиха нещо. И не ми думаш що тъй? — Запита Адалина и допълни: И нещо си пребледняла, може да не си закусила добре тая сутрин.
— Закусих — Каза тихо София. — Аааа, гледай кой иде Софи, Бай Петър с каруцата. Иде с градската мома! — Каза Адалина. Двете приятелки се спряха и с усмивка поздарвиха: Добър ден Бай Петре! — Добър ден момичета — Каза весело Бай Петър. 
Отзад на каручката седеше градското момиче. С блестящо дълга до раменете руса коса, сини очи и до колкото се виждаше от седналото ѝ положение върху си носеше жълто лъскаво палтенце. — Добър ден! — Поздравиха с усмивка Адалина и София градското момиче и допълниха: добре дошла! — Привет! — Каза градското момиче. 
— Милички ние ще тръгваме, Силвия да се настани и да си почине от пътя.  — Каза Бай Петър. — Да вървете, вървете каза Адалина.
Бай Петър и градското момиче тръгнаха нагоре по-пътеката. Адалина и София също продължиха нагоре и след минутка две, стигнаха до къщата на София и Адалина каза: хайде мила аз ще занеса локума на мама и ще дойда да си поприказваме и да хапнем еклеровите сладки ето, нека останат при теб. — Адалина подаде на София кутйката със сладките, целуна я по-бузката и тръгна нагоре по-пътеката. София се прибра в къщи, остави кутйката със сладки върху масата и отиде в стаята си.
— Седна на леглото си и за секунди лицето ѝ се обля в сълзи.
В душата си имаше хем тъга, хем радост. И мъка и щастие. И безброй въпроси, без отговор придружени със страх! — Чу се леко почукване по-врата и София каза: да — Ирина открехна леко вратата и попита: мила добре ли си? 
— Мамо — Каза тъжно София...  — Мамоо, майчице!...
— Ирина влезе в стаята седна близо до София и я прегърна!
— Адалина ти е казала нали...  — Да, само няколко дни остават, само толкоз — Каза през сълзи София.  — Недей така мила, моля те! — Какво да правя?  — Запита София майка си...  —  Как да се държа?... Да се преструвам, че нищо не е било? Да се престоря, че съм забравила ли? — Ако той е забравил ще се престориш, че и ти си забравила! — Отговори Ирина на дъщеря си.
— А ти мамо как разбра? 
— Чичо ти Стефан се засече с Дядо ти и му се похвалил, че синът му най-сетне се прибира!... Дядо ти като се върна от паша и ми каза... С него нали беше и малкия Били той сега ще разправи на цялото село! Знаеш го какъв е приказливко. — Мамо къде да се скрия?...  — Да се скриеш ли?... Зачуди се Ирина...  — Не, няма да се криеш! — Каза строго Ирина на дъщеря си. 
— Софи — Провикна се Адалина допълвайки: ела да пием чай и да похапнем сладки! — Хайде мила, Адалина те чака върви. — Каза бодро Ирина на дъщеря си.
— Какво правят вашите Адалино? — Попита Дядо Илийчо.  —  Аааа нашите ли, ми ко' може да праят — Каза Адалина допълвайки: Татко още  е на лозето, моя Аветомир цепи дърва а мама тя все шета нещо из къщата не стои мирна особено пък сега от новината, че батко си идва припка нагоре на доле кът няква сърничка. — Вълнува се, от доста време не е виждала сина си нормално е — Каза Дядо Илийчо. — Да тъй е тъй, всички се вълнуваме! — Каза радостно Адалина.
— А, Софи Лельо Ирина хайде елате, елате от кога ви чакам — Каза бодро Адалина — Ех, ма Адалино две минути няма от де чакаш — Каза Дядо Илийчо. — Софи, Адалинооо, провикнаха се Ароноела и Жулияна! — Ааа, това са Ароноела и Жулияна — Каза Адалина. — Влезте ма, ше пием чай!  — Покани ги Адалина — Ой, остай туй чай ся, елате да идем на полянката там пикник ше си напрайм! — Каза Жулияна. 
— Айде тогава да вървим — Каза Адалина, и двете със София излязоха и тръгнаха с Ароноела и Жулияна. — Хей момичета на де сте тръгнали? — Запита Леля Танка.  — Ше си напрайм пикник на полянката — Отговори Жулияна. — Ааа, тъй ли; ми вземете и Силвия със вас да не скучае момата, пък и тъкмо ще се запознаете и ще се задружите. — Каза Леля Танка. — Хубу, айде нека дойде. — Каза Адалина. 
Силвия стоеше до Леля си Танка и като я поканиха на пикника зарадва се и тръгна с момите. Вървяха нагоре по-пътеката и Силвия каза: Ох, тук има много камъни — Да тъй е тука, камънаци колкото щеш — Каза Жулияна.  — Ма ти що ходиш с туй токове в селото?... Ще си счупиш някой крак а може и двете даже — Каза Адалина. Момичета стигнаха до голямата полянка избраха си място и Жулияна и Ароноела поставиха на земята кошниците които носеха със себе си. София и Адалина им помогнаха да извадят всички неща от кошниците... София взе бялата покривчица изрисувана със червени лалета и пеперудки в най-различен цвят. Постла я на земята и едно по-едно взеха да нареждат продуктите за храна. След което седнаха всички в кръг. — Е, как си Силвия?... Как мина пътуването ти? — Попита Ароноела. — Добре съм, благодаря! — Отвърна Силвия допълвайки: добре мина пътуването.  —  Силвия, харесва ли ти нашето село? — Запита София. — Да, харесва ми. Хубаво е! — Отвърна Силвия. — Ееей, я чакайте малко...  —  Каза Жулияна и продължи...  — Питаме туй, та туй момата а още не сме се представили както си му трябва! Аз ще ти кажа ся не бери грижа Силванке...  — Кажи ми!...  — Каза Силвия с интерес! ...  — Е, на слушай ся... Започна Жулияна и продължи...  — Като идехте с Бай Петър, трябва да си видяла магазинчето на Байло, онуй'то що е беличкото и има малка кафеникава оградка. А пред ней засадените лалета, е на туй е магазинчето на Байло от там може да си вземеш всякакви сладки и разни други блажни работи. Ако си забелязала онуй'то не голяма къщичка в жълто дет на двора има малка чешмичка и има засадени цветя, ха латета, ха теменужки, маргаритки. Туй е къщата на Ароноела. След две къщи пък е моята оней с червената врата и дето и от двете страни прилепени до стените има наредени саксии с цветя.
Пък от там от де дръгнахме за насам, от де излязоха София и Адалина, туй е къщата на София. Тя живее там с майка си Ирина и Дядо си Илийчо. Само те са си тримата, бащата на София почина докат София беше малка и Леля Ирина остана млада вдовица горката, но Дядо Илийчо не остави снаха си!... Напротив, напротив грижеше се и за Ирина и за малката София и все още с каквото може помага им. — Къщата на София нали е от ляво, пък от дясно три къщи по-нагоре е къщата на Леля Мария и чичо Стефан те са родителите на Адалина. А точно до тяхната пък живее Адалина с мъжа си Аветомир!
Леля Мария и леля Ирина са големи приятелки още от младини е тъй, кат София и Адалина на тях туй им приятелство като наследство...  — Разказваше вълдушевено Жулияна а Силвия я слушаше с интерес... Жулияна продължаваше да разказва: А знеш ли... Адалина има брат, казва се Нейтан. — Искате ли сладки с еклеров крем?...  —  Запита Адалина, със желание да спре разказа на Жулияна — Аз не желая каза Силвия и допълвайки с въпрос: А къде е братът на Адалина? У дома ли си е? — О, не!  — Каза Жулияна и пак започна да разказва: Знаеш ли... — Нейтан и нашата София бяха се сгодили... Но един ден Нейтан просто изчезна! — Как така е изчезнал? — Попита Силвия учудено. — Чичо Стефан бая му мърмореше да замине за града, да учи та да стане лекар. Да има хляб в ръцете да не се мъчи на полето с лозето цял живот. Нейтан все отказваше и не обръщаше внимание на бащините думи. Но един ден неочаквано Нейтан замина за града да учи, дори баща му беше учуден! Бая време се мина откак Нейтан замина, той взе стана лекар, ма от доста време не е идвал дори на свадбата на Адалина не дойде.  — Хмм, много чудно! — Каза Силвия замислено. — Да тъй е, ма тази събота ще дойде писал е на своите си — Каза Жулияна допълвайки: но  дали идва за малко или за постоянно не се знае. — Е, хубу хайде стига си разказвала...  — Каза Адалина допълвайки: мисля, че каза повече от достатъчно! Сега Силвия знае кой, кое вече нали... Хайде, ставайте да си ходим вече. Вятър нещо задуха и може да завили дъжд не ща да се мокря, хайде, хайде ставайте! 
Всеки се прибра в къщата си и наистина заваля дъжд. Всеки беше уморен кой телесно кой душевно, а някой и двете взети заедно. Ноща настъпи и всеки се отдаде на заслужена почивка. На следния нов ден нямаше и спомен от дъжда който валя цяла нощ. — Били, Билиии...  —  Крещеше Леля Винка тичайки...  — Били, Билиии!... Тичай, тичай момчето ми, прасето Връбчо избяга! — Провикна се леля Винка. Прасето Връбчо се втурна надолу по-пътеката мина пред очите на Били и Били се затича след него.
София простираше прането на вън а от среща седяха в двора на Дюлка...  Дюлка, Танка, Божурка и Силвия, племенницата на Танка. Силвия им показваше една красива рокля говорейки: Лельо Дюлке; тази рокля мисля, че ще ти стои много добре!... Пробвай я да видим как ще изглеждаш а след това ще ти направия и една модерна прическа и направо ще заприличаш на градска жена! На Дюлка очите ѝ направо заблестяха като звездички от думите на Силвия. — Добър ден! Каза Жулияна. Обърна се и към София: Добър ден Софи! — Добър ден Жулиянке! — Каза с усмивка София. — Стой!... Връбчооо, стой казах, сприии! Провикна се Били. Всички се зачудиха и докато се усетят прасето Връбчо като тичаше забави крачките си. И почна да души ха натам, ха насам. Усети някакъв различен приятен аромат, стори му се интересно и любопитно що ли може да е?... Може пък и да става за храна! Последва аромата и разбра, че идва от Русокосата мома... Храбро и смело се запъти право към Силвия! А тя с ужас запита:
 Т-т-това прасе защо идва към мен?... Силвия се уплаши и притисна роклята която държеше силно към себе си. — Връпчо!... Стой момчето ми! — Каза Леля Винка уморена и задъхана от тичането. Връбчо бавно, крачка по-крачка се приближаваше до Силвия тя каза: Моля ви някой да го спре! — Връбчо ела тук момче! Каза Били но без особен резултат. Връбчо изведнъж уж като беше бавен и се засили с всички сили и тръгна бързо право към Силвия. — Помооощ! Изкрещя Силвия. Връбчо втурвайки се към нея само след секунди повали Силвия на земята и започна да лиже роклята която Силвия продължаваше да стиска здраво. Силвия видя, че интереса на Връбчо всъщност е роклята и я хвърли върху тревата. Връбчо последва роклята, тъпчеше я и се опитваше да хапе а от едно място а от друго. — Оле замина красивата рокля! Каза тъжно Леля Дюлка. — Ела тука непослушко! — Каза строго леля Винка и хвана Връбчо. 
— Били помогни ми да го върнем. Каза Леля Винка и заедно с Били отправиха Връбчо обратно нагоре по-пътеката. — Силвия Добре ли си? Попита я София. — Да добре ли си?... Продължи Жулияна допълвайки: удари ли се? — Връбчо нарани ли те? Запита отново София. 
— Добре съм. Не, не ме нарани! Добре съм, само се уплаших много. Каза Силвия.

 — Мина, мина вече мила — Рече Леля ѝ Танка. — Отиде роклята, отиде си. — Каза тъжно Леля Дюлка. — Не се притеснявай аз нося още рокли, ще си взема душ и ще ти донеса да си избереш която ти хареса и ще ти направя прическа! — Каза с усмивка Силвия. — Добре, добре момичето ми, върви, върви. — Каза Леля Дюлка с усмивка . — Ах тоя Връбчо! — Каза Божурка. — Здравейте! — Поздравиха с усмивка Мария и дъщеря ѝ Адалина. — Здравейте! Добър да ви е деня! Каза Леля Танка и продължи: Марие, що ти тука насам, на гости ли? — Да дойдох да видя Ирина и да я поканя в събота вечерта у нас. Нали Нейтан ще си идва и ще направим малко тържество за посрещането му! — Каза с радост Мария и продължи: Е щом всички така и така сте събрани тук и не се налага да ви диря, та да ви поканя. Елате в събота! — Ще дойдем, ще дойдем. Казаха Весело всички. — Софи, мила майка ти у дома ли е? Попита Мария София. — Да у дома е. — Отговори София. — Е аз ще отида да я видя. — Каза с усмивка Мария и се запъти към къщата на София. София гледаше след Мария някак с тъга. Адалина я забеляза и хвана под ръка приятелката си и запита с весел тон Леля Танка: Лельо Танке, де е Силвия? — Оо, тука е, тука е мила. Отиде да се изкъпе... — Ще ми прави прическа! — Каза възторжено Леля Дюлка. — Брей, и де ше ходиш? — Запита Адалина. — Оо, никъде, че де да хода. Тука ше съм си. — Отговори Леля Дюлка. — Ше става градска жена! — Каза Божурка. — Охоо, е на ся Леля Дюлка ще ни покаже как тря сме модерни. — Каза Жулияна усмихнато. — Здравейте, тука ли сте бе?... Аз ви диря... — Каза Ароноела. — Здравей! —  Поздравиха я всички. — Е на, тука сме, чакаме. Силвия ще напрай Леля Дюлка от селска на градска жена! — Каза Жулияна. — Брей това трябва да се види! — Каза Ароноела. Всички седяха и чакаха след време Силвия се показа и държеше няколко рокли в ръка. — Привет! — Каза с усмивка Силвия. — Привет отвърнаха ѝ всички. — Лельо Дюлке ето избери си която рокля ти хареса. Добре мила, добре. Ма сетне туй, туй да избера лесно. Хайде първо ми направи прическа. — Каза Леля Дюлка. — Добре щом желаеш първо прическата да започваме! — Каза всело Силвия. Силвия се захвана с косата на Леля Дюлка и всички гледаха с интерес. По едно време Леля Танка каза на Силвия: мила, Мария майката на Адалина дойде и ни покани в събота вечер на гости у тях. Нали Нейтан ще да дойде и ще му направят малко тържество. — Оо, това е много хубаво! — Каза Силвия и продължи: Не разбирам защо така е заминал преди години, без да каже нищо на никой. Много чудато!  И сега идва, идва за първи път откакто е заминал, и кой да знае може да не дойде сам. — Тъй ли?... Че с кого ще да дойде? — Запита учудено Божурка. 
— Със жена си! — Каза Силвия и допълни: нали се измина много време, може там в града да се е запознал с някое градско момиче и да се е влюбил. Може да се е оженил и дори вече и дете може да има. — Шок и ужас обзе София. Но не каза нищо. — Адалина каза сърдито: що говориш? — Адалина, града е много, много голям и много различен от това малко селце. — Каза Силвия и продължи: там всичко е различно и живота е различен. Тук му е било едно на брат ти но там, там той е видял един съвсем друг свят. И може да му е харесало и той може да се е променил. — Как тъй?...  — Запита тревожно Адалина. — Лесно е и още по-лесно за някой който е отраснал в селце мъничко като това тук. — Каза Силвия и продължи: Сигурно се е променил много от обноските, държанието та до външния му вид. — Ма то брат ми винаги си е бил добър и възпитан. — Каза Адалина. — Да тъй е! Потвърди Жулияна. — Да но сега знаете ли какъв е? — Попита Силивия. Никой не отговори всички мълчаха и Силвия продължи: Облечен в Костюм с високо самочувствие и чувстващ се на високо ниво! И вече със различни желания, мечти, цели. Искащ да постигне все повече и повече, да достигне връхна точка! Може да си е намерил момиче на неговото ниво и вече дори да имат дете. И сега сигурно затова идва да ви покаже, че ти си станала Леля а вашите вече са Баба и Дядо. Ще остане за малко и със семейството си ще се върне отново във големия град. Разбираш ли Адалина? — Адалина мълчеше и гледаше надолу към тревата умуваше и размисляше за казаните думи от Силвия. София седеше до Адалина, Адалина бе хванала София под ръка и стискаше ръката ѝ усещайки, треперене... София бавно издърпа треперещата си ръка от дланите на Адалина, след което се изправи рязко и се затича към къщата си. — Софи, Софиии! — Провикна се безуспешно Адалина след София. — Какво стана?... Защо София си тръгна така? — Попита Силвия. — Ахх, Силваноо... Каза Ароноела. — Защо ли?... Започна Жулияна и продължи: ми, мъка и стана от туй що каза. Тя още обича Нейтан и го чака и чака. А ти сега с тея думи направо и разкъса душата! — Браво на тебе Силванооо! — Каза през сълзи Адалина и тръгна към къщата на София. — Аз не се съобразих, съжалявам ако с думите си съм я обидила и наранила! — Върви да се извиниш на момата — Каза Леля ѝ Танка. — Ще отида, разбира се, ще отида!...
Ирина отвори вратата на Адалина — Лельо Ирини, може ли да ида при Софи? — Попита Адалина разплакана. — Може мила, иди при нея. — Каза мило Ирина. — Софи, Софи отвори ми вратата моля те! — Каза с треперещ глас Адалина стоейки пред заключената врата на стаята на София. — Какво има мила?... Не отваря ли...  — Попита Ирина. — Не, не ми отваря! — Отговори разплакана Адалина. — Не плачи, остави я. Нека да ѝ по-размине. — Каза Ирина с лек и нежен тон. И продължи: Недей, така! Знаеш я каква е съвсем скоро ще се усмихва и... Прекъсна я Адалина...  — Лельо Ирини, аз знам, и ти знаш, че точно това няма как да ѝ отмине бързо. Даже изобщо! А ако излезе тъй както каза Силвия, Софи ще бъде съсипана. Тя го чака тук а той да дойде с градска мома и дете... Оо, Боже! — Мила успокой се! — Каза Ирина и погали Адалина по-косата. — На вратата се почука... — Чакай мила, да видя кой е. — Каза Ирина на Адалина и стана да отвори вратата. — Добър ден — Каза Силвия. — Добър да е каза Ирина допълвайки: влез мила... Адалина попита сърдито: какво правиш тук?... Какво искаш?  — Съжалявам Адалина, бях много не съобразителна. Не помислих, че с думите си мога да засегна София но и не само нея а и теб. Извинявай! — Каза Силвия с дълбок и разкайващ се глас и продължи: искам да се извиня и на София, затова съм тук! — Тя се заключи в стаята си и не ни отвори, но ела да видим дали сега ще ни отвори. — каза Адалина и със Силвия се отправиха към стаята на София. Спряха се пред вратата и Адалина почука два пъти. — Отворено е! — Каза София. Адалина открехна леко вратата и заедно със Силвия влязоха вътре. София седеше на леглото си с гръб към тях и Адалина направи знак с очи към Силвия за да говори. Тогава Силвия с мек тон каза: София, аз искам да ти се извиня ако с думите си съм те наранила... — Силвия седна близо до София и искаше да каже още нещо но София я спря обърна се към нея и с усмивка каза: няма нужда да ми се извиняваш, нищо не е станало! — Силвия докосна нежно ръката на София и се усмихна. — Силвия забеляза върху мъничкото шкафче до леглото на София една снимка сложена в красива сребриста рамка. Рамката беше във формата на лозов лист и върху си имаше като издълбани дървесни клонки. А на снимката бе някакъв младеж, изглеждаше строен с не много широки рамене. С хубав прав оформен нос. Усмихваше се леко със затворени устни, имаше големи зелени очи и не дълга, къдрава светло медена коса. Силвия се загледа в младежа и се канеше да запита кой е но Адалина я усети и каза: Леля Дюлка готова ли е?  — Да готова е!  — Каза Силвия. — Софи ела да видим Леля Дюлка. — Каза бодро Адалина. — Добре. — Каза нежно София. — Леля Дюлка седеше върху един камък в двора си, върху нозете ѝ се кипреха черни затворени обувки с висок ток. Беше се облякла в бяла рокля чиято дължина беше до коленете. Роклята беше с къси, къдрави дантелени ръкави. В края си, точно малко под коленете също се показваше красива, къдрава дантела. На кръста роклята имаше не много голяма червена панделка, а отпред стоеше като нежно червен колан. Косата на Леля Дюлка беше прибрана в стилен кок. Имаше лек нежен грим на лицето и Леля Дюлка размахваше пред очите си, назад, напред, назад, напред едно, голямо черно ветрило. Изрисувано с червени цветя.
— Брей, брей! — Каза Адалина и продължи питайки: Лельо Дюлке ти ли си това? — Аз съм, аз съм! — Отговори гордо Леля Дюлка. — Много си красива Лельо Дюлке! — Каза София. — Я стани, изправи се да те видим. — Каза Адалина. — О, не! Не мога. — Е, що не можеш? — Запита Адалина. Леля Дюлка отговори: що, миии щото тъй'то не мога вървя с тез обуща, и крачка не мога тъъъ ше падна ше се пребия. Затуй е на, седя си! — Ей, вижте Леля Дюлка показа що йе градска красота. — Каза Жулияна. И Силвия допълни: И изисканост! Леля Дюлка се засрами и закри лицето си с ветрилото. — Дюлке, що ма тъй си се напрайла кът паун? — Запита Дядо Илийчо който тъкмо мина покрай пътеката. — Ех, па ти що разбираш от красота и мода. — Каза Леля Дюлка. — Красота и мода ли? — Започна Дядо Илийчо и продължи: Бе да ти кажа наща Веселушка по-красива! — Моля! — Извика Леля Дюлка. — Ти от паун ся на кокошка ли ме прайш бе?...  —  Запита Леля Дюлка сърдито и почти ядосано. — Не, ама ако става дума за красота то наща Веселушка по-красива! — Каза Дядо Илийчо. — Брей, а искаш та цапардосам с туй ветрило?... Или да изкарам една от тез обуща...  — Каза Леля Дюлка и понечи да изкара едната си обувка...  — Недей, недей! — Спряха Леля Дюлка София и Адалина. — Дядо не думай така, Леля Дюлка е красива. — Каза София на Дядо си. — Красива ама друг път! — Каза Дядо Илийчо. — Е, на ся ше видиш ти... Каза Леля Дюлка и изкара едната си обувка и я хвърли по-Дядо Илийчо. Дядо Илийчо се наведе леко и обувката пропусна да го уцели падна близо до нозете му. Леля Дюлка се огледа на  около и се едно покуцваше, с един обут и един бос крак. Наведе се за миг, взе няколко камъчета и започна да замеря с тях Дядо Илийчо. Дядо Илийчо се затича към къщи а Леля Дюлка се затича след него като непреставаше да го замеря с макъни. — Е пак не си красива! — Провикна се Дядо Илийчо преди да се прибере в къщи. Леля Дюлка се спря, започна да плаче и каза: Вижте го тоя стар бастун що ми дума, пу не го е срам! — Лельо Дюлке недей тъй, не плачи. Утешаваха я София и Адалина. — Красива си. — Каза Силвия. — Да Дюлооо, красива си, недей да ревеш за едното нищо. — Каза Леля Танка. — Красива, си да. — Допълни Жулияна. — Дядо се шегува знаеш го какъв е. — Каза София. — Слънцето почти залезе...  — Каза Леля Танка и продължи: Айде всеки да се прибира у дома си, че да не ни хване нощната тъма. — Така си му е...  — Каза Леля Дюлка и продължи: дълаг и тежък беше деня, аз бая се уморих! — Бре, уморила се...  — Каза Леля Танка и продължи: тъъ от що се умори ма Дюло?... Ти само си седеше а мойта Силвия те разкрасяваше. А ти си била уморената — епа може, може! Може се умори от туй да гониш стария Илийчо.  — Много думаш ма ти Танке, айде бегай си увас! — Каза сърдито Леля Дюлка и с леки крачки се отправи към вратата на къщата си, разтвори малко вратата и преди да влезе у дома си обърна се към всички и каза: хубава ви вечер, Силвия момичето ми, благодаря ти за туй, че ме направи хубава! — За нищо Лельо Дюлке! — Каза Силвия и всички си пожелаха хубава вечер и се прибраха по-домовете си. Ноща отмина и на София ѝ се щеше дните да минават бавно, много бавно. Но, обратно на желанието ѝ сякаш напук дните се отминаха бързо, много бързо и неусетно! Беше настъпила съботата, на едни за радост а за София беше като трагедия. Мислите ѝ се бонтуваха и в главата ѝ беше в хаус! За да се опита да отклони мислите си София се захвана да готви и си казваше на ум: заета, трябва да съм заета! — Мила няма ли да отидеш да помогнеш на Адалина с украсата? — Запита Ирина. — Оо, мамо то тука бая работа ме чака!... — Отговори  София на майка си, задъхано и вдигайки леко лявата си ръката към челото си. Брадичката ѝ беше оцапана в брашно както и лявата ѝ бузка на лицето. 
— Жулияна и Ароноела те ще ѝ помагат.  — Каза София и наведе глава към малкото топче тесто което беше направила и започна нежно и леко да го омесва отново. Ирина се чудеше какво ли ще да прави дъщеря ѝ с това тесто. И я наблюдаваше внимателно през цялото време и накрая когато София свърши с цялостното готвене Ирина попита: е мила какво сготви?  —  Оо, ами направих любимата гъбена супа на Дядо, и опекох картофки. И направих също лозови сърми, тъй както ги обичаш!... Също така и кюфтенца, и пълнен патладжан! Направих и пудинг за десерт. — О, много неща си сготвила мила, а ами с онова тесто какво напрви? — Тестото ли?... Направих сладки с ябълков пълнеж. — Каза София с тъжен тон и наведе глава надолу. — Какво има мила? — Запита я Ирина. — Оу, нищо, нищо! — Отвърна София. — Майка ѝ се доближи до нея погали леко рамото ѝ и каза: сладките са за посрещането на Нейтан нали?...   — Да! — Каза София. — Е, занеси ги товага на Леля ти Мария! — Каза Ирина. — Оуу, не, не мога!  — Каза тъжно София. — Е, добре тогава, ще ги занесем заедно довечера! — Каза с усмивка Ирина. — Не мамо, аз няма да дойда! Идете вие с Дядо. — Разбирам мила моя, и аз няма да отида! — Каза Ирина. — О, не, недей тъй! Ти трябва да отидеш, с Леля Мария сте приятелки и ако ти не отидеш, ще ѝ бъде тъжно и ще ти се разсърди! — Каза София умолително на майка си. — Добре ще отида но само защото ми се примоли тъй жално! — Каза Ирина строго на дъшеря си. Въпрвки многото ястия които София бе направила и това, че нахрани кокошките и дори това, че беше отишла при Дядо си да му помогне да приберат от паша стадото овце; мислите ѝ не спряха да бошуват като неспокйно бурно море. Беше вече към късния следобяд, София си остана в къщи а майка ѝ и Дядо ѝ Илийчо тръгнаха към къщата на Мария и Стефан. София заключи входната врата и затвори всички прозорци в къщата след което влезе в стаята си и легна на леглото. Заслуша се в тишината и остана в една поза неподвижно. — Привет! — Поздрави Ирина дружелюбно. — Привет!... Влизайте, влизайте! — Каза с усмивка Мария и оглеждайки към вратата запита: А София? — София няма да дойде, не се чувства добре. — Каза Ирина подавайки на Мария, сладките със ябълков пълнеж направени от София. 
Седнаха всички в двора и зачакаха очаквания гост. Там бяха Леля Дюлка, Леля Винка, Леля Танка с племенницата си Силвия. Божурка, Ароноела, Жулияна, малкия Били със родителите си и родителите на Аветомир. — Много хубаво сте украсили момичета, браво на вас! — Каза Ирина. — Хубаво стана нали Лельо Ирини. — Каза с усмивка Адалина. Беше украсено с цветни хартиени гирлянди, бяха украсени дори дърветата в двора. И на някой места по-тревата бяха сложени газови фенери. Малко преди залез от вън се чу шум от каруца. Това беше Каручката на Бай Петър! — Ооуу, пристигнаха, пристигнаха! — Извика Адалина радостно! — Благодаря ти Бай Петре, че дойде да ме вземеш от гарата!... Иначе трябваше пеша да дойда до селото. — Какво говориш момчето ми, не бих те оставил! И няма за какво да ми благодариш, ти си ми като Син! — Ела да влезем, ще си починеш от пътя. — О, никак не съм се уморил, момчето ми! Но Хайде вашите с голямо нетърпение те чакат. — Нейтане! — Извика Адалина задъхано през полу разтворената врата. И изтича към брат си. 
— Ади! Адии!... Милата ми сестричка! — Каза Нейтан, радостно и прегърна сестра си.
— Ей, на. Казах ти аз, виж я не се стърпя и излезе. — Каза усмихнато Бай Петър. Влизайки в двора на своя дом, Нейтан бе много приятно изненадан да види лицата на някой от съседите. Всички с трепет го очакваха и бяха много щастливи да го видят. — Мили мой! — Промълви просълзена и с треперещ глас майка му Мария. — Мила моя майчице, едничка моя! — Каза мило и нежно Нейтан и прегърна майка си, след което прегърна и баща си. Всички гости се трогнаха като гледаха Мария и Стефан който се бяха много разчувствали да видят отново своя син! — Еее, айде! Стига сълзи! — Каза Адалина и продължи: Нейтан вече си дойде, да празнуваме! — Лельо Ирини, Дядо Илийчо, как сте? — Попита с мил тон Нейтан. — Добре сме, добре сме момчето ми! — Каза Дядо Илийчо а Ирина продължи: да добре сме и много се радваме да те видим! — И аз се радвам много да ви видя! — Каза Нейтан и Продължи: Лельо Танке, Лельо Дюлке, Лельо Винке — Драго ми е да ви видя! — Оо, момчето ми! — Каза Леля Танка и продължи: липсваше ни, радваме се, че най-сетне си дойде у дома! Виж това е племенницата ми Силвия, ще остане тук за лятото. — Приятно ми е да се запознаем...  — Каза Силвия и продължи: чувала съм много за теб. — И на мен ми е приятно да се запознаем...  — Каза любезно Нейтан и продължи: добре си дошла в нашето селце! — И на теб Добре дошъл! — Каза Жулияна и продължи: ти сам ли дойде? — Да, че с кого да дойда? — Каза Нейтан усмихнато и малко учуден.  — Ми ние си мислехме, че ще доведеш някоя градска мома. — Каза Ароноела. — Градска мома ли? — Попита Нейтан този път много учуден! 
— Ми сине, ти нали от доста време замина. И хич не идваше поне да ни видиш дори. — Каза Мария и продължи: та помислихме, че си се оженил вече и даже имаш и дете. — Моля?... Така ли сте си мислели...  — Каза Тъжно Нейтан и като се огледа наоколо разбра защо един човек липсва. И наведе глава надолу към земята. — Еее, стига сте питали, ту това, ту онова. Оставете го мойто братче. Ей, на сам е! Ни мома, ни дете! — Каза Адалина. — Мили мой, защо поне веднъж не дойде? — Попита Мария своя син. — Ще ви обясня, мамо, ще ви обясня! — Каза Нейтан с утешителен тон. По-това време София продължаваше да лежи в леглото си. Неподвижна и размишляваше за много, много неща. След полувин час София чу музика. — Я, това е грамофона на Адалина, който Чичо Стефан ѝ подари преди време. — Каза си София и после лоши мисли нахлуха в главата ѝ. — Празнуват, празнуват. — Казваше си на ум. След един час Ирина и Дядо Илийчо се прибраха в къщи. Ирина отиде до стаята на София и видя, че София спи. Усмихна се и отиде да си легне. Рано, преди слънцето да изгрее, София се разбуди. Стана от леглото и отиде до прозореца, погледа малко навън и реши днес да не посреща от тук изгрева а от другаде. Облече се набързо, и тръгна към гората. Още не се виждаше добре, но това не беше проблем за София защото познаваше много добре пътя. Изкачи се на един висок хълм, поседна и зачака изгрева. Слез дестина минутки слънцето малко по-малко започна да се показва и преди лъчите му да докоснат София тя започна да пее — но освен нейна глас имаше и друг който пееше заедно с нея в синхрон!  „Изгрей ми слънчице и ме стопли”
София се обърна назад, цялата разтреперана. Кафявите ѝ очи се изгубиха в зелените очи на Нейтан. — Здравей! — Каза ѝ нежно той.
София не отвърна нищо и понечи да си тръгне. — Софи... София спри! — Извика строго Нейтан и хвана ръката на София. — Пусни ме! — Каза тя. — Нека да ти обясня...  — Няма какво да ми обясняваш! Пусни ме! — Моля те! 
— Какво? Не дойде нито веднъж, дори не ми писа нито веднъж! — Каза София през сълзи. — Излушай ме! — Не искам! — Моля те! — Пусни ме да си вървя! Моля те, пусни ме! — Хей! — Каза ѝ нежно той, приближи се близо до нея и се вгледа в очите ѝ. Тя също го гледаше в очите и за миг настана тишина. Сълзи, една след друга се стичаха от очите на София. И сякаш казаха безброй думи на Нейтан и той разбра всяка една от тях! С ръка той нежно избърса сълзите от бузите ѝ, след което я прегърна и каза: помниш ли последната ни среща... Бяхме отново тук. Каза ми, че не би могла да живееш другаде. Харесва си ти, селцето ни. И нашата къщичка мечта...  — Малка дървена оградка, цялата окичена в цветя. И рози, розови храсти навсякъде. Заминах заради това... Да сбъдна всяка твоя мечта! Не дойдох, не писах... Ако бях дошъл нямаше да се върна в града никога повече — не бих могъл да идвам и след това да те оставям отново и отново. Не писах... Защото имаше вероятност да си продължила живота си — без мен. И аз не исках да ти преча. Не желаех да те карам да се чувстваш като вързана в окови. Не исках да те карам да ме чакаш, да чакаш може би без надежда. Защото нищо не беше сигурно. И просто заминах! Рискувах всичко, рискувах и това да те изгубя завинаги. Но въпреки всичко, вярвах! Вярвах в любовта ти. Доверих се на сърцето ти което преди да замина ме обичаше. Кажи ми, излъгах ли се?... Сърцето ти спря ли да ме обича? — Не! Не си се излъгал и сърцето ми, то още те обича и никога няма да спре да те обича! И аз вярвах в твоята любов, и аз имах доверие на товоето сърце. И те чаках непоколебимо! Кажи ми, излъгах ли се? — Не си мила моя! Обичам те и ми липсваше ужасно много! Хайде, ела да си вървим. Леля Ирина ще се разтревожи...  — Добре но, в селото ще ни видят заедно...  — Е, и?... Ние сме сгодени! Хайде да вървим. Нейтан проводи София към коня си и София рече: Оо, дошъл си Локиан. — Да, само той ме послуша. Велнабил и Кирол сякаш ми бяха сърдити. — София се засмя и каза: е нормално е! — Оо, така ли?... Подкрепяш ги, на тяхна страна си значи... Е хубаво тъй да бъде. Хайде качвай се! — Добре де, защо бързаш толкова? — Амиии, бързам, гладен съм! — Ооу, моя лекар е гладен. — Да, много гладен! 
София и Нейтан тръгнаха с коня и малко преди да стигнат към селото Нейтан сложи върху главата на София венец от цветя. — Какво... Но защо? — Амиии, тъй ми дойде от вътре! — Брей, и от де извади туй венец? — Еее, много питаш. Тайна между мен и Локиан! 
— Брей! — Малкия Били видя, че София и Нейтан приближават с коня и се затича  крещейки: идват, идват! Всички се събраха чакайки София и Нейтан, бяха украсили почти цялото село. Имаше и балони в най-различни цветове. Бяха довели и музиканти и Адалина им бе направила знак да започнат да свирят. София и Нейтан навлязоха в селото и всички започнаха да им хвърлят цветя. — Тромпети, това са тромпети... Но... Какво... Какво става? — Запита учудено София. — Свадба мила! — Провикна се Адалина. — Свадба ли? Кой се жени? — запита София. — Епа вашата свадба с Нейтан! — Каза Адалина и продължи: днес ще се ожените! — Какво?... Но... Нейтан какво говори Ади. — Точно си говори! Днес ще се оженим. София и Нейтан слязоха от коня и София заговори: но как така... Аз не съм готова... Нямам рокля... Мамооо, и косата ми...  — Не се тревожи мила! — Каза Ирина на дъщеря си и продължи: Нейтан се погрижи за всичко! Имаш рокля, а косата ти... Силвия ще се погрижи. — Софи не искаш ли да се омъжиш за мен? — Запита Нейтан. — Искам! — Отвърна София. — Е тогава не тревожи. Днес ще бъде моя булка и ще станеш моя съпруга! Родост и голямо щастие обзе София и Нейтан но радваха се и бяха щастливи и техните роднини и всичките им съселяни. Търпението на двамата влюбени им се отблагодари с вечно щастие.