Късно е и много студено. Седя на терасата и слушам как вятърът бучи. Клоните на дърветата се огъват, а сенките им се отразяват зловещо по едва осветените къщи. Тихо е... всички спят. Небето е почерняло от облаци - няма луна, няма звезди. Единствено Вятърът говори. Той разказва приказки... Гласът му е гръмлив, на моменти ядосан, а после затихва и всичко прилича на сън. Думите му обаче остават неразбираеми за хората. Те не искат да го чуят. Затова той говори вечер... Денят заслепява, тогава никой не иска да го изслуша. А когато задуха, хората търсим слънце и топлина, затваряме врати, прозорци, крием се от него. Единствено нощта го прегръща като истинска приятелка. Тя изслушва Вятъра, но остава безмълвна... Дърветата поглъщат думите му жадни за още... този мъдър странник с буен нрав. И отпращат от клонче на клонче, от листо на листо и най-малкия звук. Магически са неговите приказки. Говорят за истините на живота и той продължава с надеждата дърветата да преразкажат на хората... Непонятно е за един неподправен свят като този - как може да се намери щастие в диамантите, парите, колите... Но отново и тези думи остават неразбрани. 

 Сега затихна... Дали обмисля какво да каже?... И преди да достигна до отговора, Вятърът избухна по-силен от всякога. Жалко, че няма да разберем приказките му. Но знам едно: Щастието е в много повече от материалните неща, в далеч по-важните неща!

Станах и се усмихнах, трябва ли да има причина?!... почувствах се жива, почувствах Вятъра!