Тя знаеше, че нейният път е само напред. Затова вървеше с бърза крачка по въжения мост под краката си без да обръща внимание на клатенето. Понякога моста се накланяше леко на едната страна или на другата, разтрисаше се, но не достатъчно силно, че да я накара да падне или дори да се поколебае. Стъпваше уверено, устремена напред. На някои места нейният въжен мост се пресичаше с други такива или пък се разклоняваше на две или три пътеки, от които тя трябваше да избере. Момичето знаеше, че трябва да върви само напред, затова никога не се отклоняваше от посоката си. Един-два пъти й се случи да се поколебае, изкушена от гледката, откриваща се пред страничните пътеки, но тя продължи нататък. Нейната гледка не беше най-хубавата, но тя знаеше, че ако тръгне по някой страничен път с прекрасна гледка, все някога той ще я отведе до нещо още по-лошо от това. Мостът ù също не беше от най-хубавите, но не беше и мръсен и прогнил като някои от тези, които се пресичаха с него. Имаше, разбира се, и доста по-красиви и богато украсени, излъскани до блясък, с прекрасни декорации и прекрасни гледки. И въпреки, че нейният не беше такъв, тя си го харесваше. Беше ù по вкуса – чист, с хубави абаносови дъски и здрави въжета. Нямаше излишни украси.

    В началото и гледката беше доста хубава. Имаше цветя, планини, реки. Но колкото по-нататък отиваше, толкова по-малко цветя се виждаха, планините започнаха да й изглеждат все еднакви, реките ù изглеждаха мръсни и малки. Започна да намразва своята гледка. Писнало ù беше от нея. Въпреки това момичето упорито вървеше напред по пътя си, понякога ù се налагаше да минава със здраво стиснати очи покрай страничните мостове. Трусовете и клатенето също станаха повече и по-силни. На няколко пъти ù се наложи да спира, за да може да се задържи, да не падне. Вкопчваше се в здравите въжета от двете си страни и забиваше пръстите на босите си крака в малките цепнатинки между дъските, докато отмине клатенето. След това, леко замаяна, продължаваше отново напред.

    Не мина много време, появиха се нов вид много силни и много редки трусове на моста. Първите два-три пъти успя да се задържи с мъки на него, но четвъртият я изхвърли откъм лявата страна. Момичето се изплаши, че ще умре. Беше провиснала на лявото въже, а под себе си вече не виждаше планини и реки, само тъмнина, която обгръщаше всичко. Огромна бездна от мъка, сълзи и безчувственост. Безчувственост към всички положителни и весели неща, които радваха другите хора. От страх ръцете ù започнаха да се изпотяват и да се хлъзгат. Тъмнината като че ли се опитваше да я придърпа, притискаше я от всички страни. Стори й се, че е изминала цяла вечност преди да успее да се издърпа съвсем бавно над въжето и да се прехвърли отново от другата страна. Тя си отдъхна с огромно облекчение, вкопчила се здраво в дъските с ръце и крака. Когато страхът ù понамаля тя най-сетне вдигна глава, изправи се плахо и се престраши да погледне към тъмната бездна. Но там вече нямаше тъмнина. Отново имаше реки и планини, но този път нямаше никакви растения около тях. Планините бяха само сухи скали, реките бяха едва виждащи се ручейчета.

    Въпреки подтискащата гледка момичето тръгна отново напред, защото знаеше, че така трябва. Страничните пътеки никога не ù се бяха стрували толкова привлекателни, колкото сега, но тя не се отклони, както винаги вярна на себе си. Клатенията на моста бяха намалели и бяха по-слаби.

    Но ето, че след десетина-двайсет метра отново станаха силни. Момичето си каза, че няма да позволи да падне отново. Хвана се за двете въжета от двете си страни и започна да стъпва по-силно върху дъските. Така се чувстваше по-сигурно. След няколко стъпки обаче, се чу силно изпукване и кракът ù пропадна след счупеното дърво, което изчезна в тъмнината долу. Паника обзе момичето. Тъмнината! Беше се върнала. Тя се опита да се измъкне, хвана се за следващите няколко дъски, с мисълта, че ще може да издърпа крака си от дупката, но те също се счупиха. За миг всичко застина. Момичето видя как тъмнината поглъща и другите дъски, усети как тялото ù полита след тях, усети, че не може да направи нищо. Зарита с крака в мрака, размаха безпомощно ръце, но беше късно. Тя падаше и сега щеше да умре...

    Изведнъж някой сграбчи ръката ù толкова внезапно, че чак я заболя. Тя погледна нагоре към моста си. Там стоеше едно момче и я гледаше с усмивка. Момичето можеше да усети силата, струяща от ръката му, хванала нейната. Огромна сила. Той я издърпа бързо нагоре. Вече не я беше страх. С него се чувстваше в безопасност. Остави я да стъпи на моста до него. Гледаха се известно време, никой не казваше и дума, след това тръгнаха нататък заедно. Момичето забеляза моста, пресичащ нейния, който по-рано не бе видяла. Мостът на момчето до нея. Пресичаше нейния точно там, където тя бе пропаднала. Беше доста по-стар и изпочупен от нейния, но тя беше виждала и по-зле изглеждащи. Погледна отново към него и той й се усмихна. Усмивка с блясъка на слънчеви лъчи по водната повърхност. Не, това не беше възможно. Тя се огледа, осъзнала, че гледката ù отново се е върнала. Все още нямаше растения и планините бяха скали, но затова пък грееше ослепително слънце и реките бяха както преди – красиви, чисти и големи. Момичето също се усмихна. Стори и се странно, че не бе забелязала колко отдавна е спряла изобщо да се усмихва.

    Вървяха заедно и всичко беше наред... докато не стигнаха до едно място, на което мостът се разклоняваше на две. Разбира се, гледката на разклонението беше доста по-привлекателна. Тя понечи да продължи направо. Лесно беше да мине покрай другата гледка без да се изкушава сега, когато момчето беше до нея. Подмина разклонението и продължи още няколко крачки натам, преди да усети, че той не е до нея. Огледа се паникьосано. Той стоеше пред другата пътека и гледаше красивата й гледка.

    - Какво има? – попита тя.

    Момчето я погледна замислено.

    - Защо не тръгнеш по този път? – предложи той.

    - Защо да тръгвам по него? Нали трябва да вървя само напред? – изненада се момичето.

    - Не е задължително. Можеш да вървиш, по който път поискаш. Тук не е важно какво ''трябва'', а какво ти искаш.

    Тя се обърка.

    - Но... нали казват, че, ако тръгна по друг път, все някога ще стане зле...

    - Това невинаги е така – той се подсмихна. – Казват го само, за да те заблудят, за да им е забавно на тях като гледат как се мъчиш да не се поддаваш на изкушението, тоест на свободата да избираш сама. Разбира се, не казвам, че всички разклонения са безопасни, но със сигурност не всички са опасни.

    - Как мога да разбера дали е опасен? – попита тя присвила скептично очи. – Да ти приличам на ясновидка?

    Той се засмя.

    - Не е нужно да си ясновидка. Усеща се.

    - Аз нищо не усещам и никога не съм усещала.

    - Сериозно? – той изглеждаше изненадан. – На тази пътека е доста силно. Тя е от безопасните.

    Момичето отиде с бърза крачка обратно при него и застана срещу пътеката, опитвайки се да долови нещо... Нищо. Тя поклати глава.

    - Хм, странно. – каза той. – Както и да е, аз го усещам. Ако мислиш, че можеш да ми се довериш...

    - Разбира се – прекъсна го тя.

    Той се усмихна.

    - Тогава няма причина да не избереш тази пътека щом повече ти харесва от другата. Аз ти казвам, че е от безопасните. Щом ми вярваш тръгни по нея.

    Тя го гледа известно време, замислена дали да го послуша. Със сигурност му се доверяваше, и то повече отколкото на самата себе си, но не искаше да тръгва по разклонението. Не знаеше защо, но беше така.

    - Не... мисля да продължа напред – каза тя.

    - Хм, тогава ще се наложи да продължиш сама. Аз тръгвам по другата пътека.

    Тя отново се паникьоса. Не можеше да остане сама. Трябваше да е с него. Явно нямаше избор. Трябваше да тръгне с него. И все пак беше свикнала да не се отклонява. Но пък ако всичко, в което бе вярвала беше лъжа, тогава... защо да не го послуша. Не ù отне много да реши. Той я гледаше с подкупваща усмивка и чакаше. Тя се усмихна.

    - Добре. Тръгваме по тази пътека!

    Хванаха се за ръце и тръгнаха отново заедно по разклонението. Гледката тук наистина беше прекрасна. Огромни реки, пресичащи огромни зелени планини и огромни поля с цветове по-разнообразни от на дъга. Красиви цветове, които тя не знаеше как да назове дори. И небето беше прекрасно синьо, слънцето грееше ярко. Тя се усмихваше, той се усмихваше и двамата продължаваха нататък щастливи. Когато стигнеха до разклонения винаги момчето решаваше накъде да тръгнат и момичето го следваше без да се колебае. Всичко беше като красив сън.

    Но след време гледките по пътеките, които той избираше започнаха да стават все по-малко цветни. Веднъж тя се поколеба пред разклонението, по което тръгнаха, но не каза нищо. На следващото обаче, в нея се появи много силно чувство, което я накара да спре. Чувството, че този път не е никак добър. Че не трябва да върви по него. Момчето я погледна с вечната си заслепяваща усмивка.

    - Хайде де. Насам – подкани я той.

    Тя поклати глава.

    - Не. Няма да тръгна по този път. Той е лош. Не искам.

    Той повдигна една вежда.

    - Тогава оставаш сама, нали знаеш?

    Тя се поколеба.

    - Не, моля те. Не искам да минавам по това разклонение.

    Усмивката му изчезна. Тя се изненада от студенината, която струеше от очите му.

    - Ти нямаш право да избираш посоката – заяви той.

    Тя примигна объркано. Защо се държеше така? Винаги беше бил толкова мил, какво му бе станало сега? Е, щом щеше да се отнася така с нея, тя нямаше да тръгне с него.

    - Хубаво. Тогава си върви по онзи път, а аз ще си вървя по този.

    Малка искрица изненада блесна в очите му за секунда, но след това яростта я избута и се намести на нейното място в тях. Тя усещаше силата му отново, както онзи път, когато я бе издърпал от моста, но този път беше насочена срещу нея. Той я хвана за ръката и я стисна толкова силно, още малко и щеше да я счупи. Тя се опита да я издърпа, но хватката му беше желязна. Не можеше да се измъкне. Момичето започна да удря неговата ръка, в опит да го накара да отхлаби малко. Пръстите ù вече започваха да изтръпват, толкова силно я стискаше.

    - Пусни ме! – изкрещя тя.

    - Няма. Ще дойдеш с мен! Искаш или не, идваш с мен!

    - Не! Какво ти става?! Пусни ме! Ох, боли... - гласът ù заглъхна.

    Той я разтресе силно и тя запищя от болка.

    - Млъквай! – извика момчето, но тя не спираше.

    Той я удари с юмрук в лицето. Момичето млъкна полу-зашеметено и тялото ù се отпусна на моста. Но той не спря дотук. Хвана я отново, изправи я и я бутна към дясното въже. Момичето видя с ужас, познатата ù вече тъмнина под себе си и помисли, че това е краят. Тялото ù политна надолу и тя затвори очи, но след секунда ги отвори, осъзнала, че нещо не е наред. Вече не падаше. Момчето я бе задържало за предницата на блузата ù. Държеше я така над въжето, над тъмнината.

    - Сега ще дойдеш с мен! – изръмжа той през зъби.

    Лицето му беше ужасяващо. В очите му не бе останала и следа от някогашната прекрасна усмивка. Тя не посмя да каже нищо. Той я издърпа пред себе си и я бутна към разклонението. Нямаше друг избор. Тръгна натам. Гледката внезапно бе станала отвратителна. Всичко беше сухо, изгоряло, като след пожар, черно. Небето беше по-мрачно и от тъмнината или поне така ù се стори. Реки вече нямаше, слънце също. Унила, тя продължи напред, той вървеше след нея. Беше я страх да се обърне и да го погледне. Беше толкова различен. Изведнъж осъзна, че той винаги си е бил такъв, просто не ù го беше показвал досега. И гледката... беше ù се сторила прекрасна, защото той беше с нея, мил, красив и чаровен, но всъщност не е била много по-различна от сегашната.

    Вървяха така доста дълго, докато не стигнаха до друг мост, пресичащ техния. Беше най-обикновен. Като нейния преди. Там нямаше никой, когато го подминаваха, но няколко стъпки след това чуха как някой отзад вика:

    - Ехо! Здравейте!

    Беше някакво друго момиче. Изглеждаше по-малка, с руса коса и невероятно сини очи. Усмихваше се и махаше. Нашето момиче погледна спътника си, за да види реакцията му. Лицето му отново беше станало прекрасно, мило, с топла усмивка, която можеше да ти разбие сърцето. Тя можеше да усети как той планира да направи същото, което бе направил с нея и с русокосото момиче. Не... нямаше да го позволи. Трябваше да направи нещо. Но какво... Засега щеше да изчака.

    Русокосото момиче тръгна с тях. Момчето отново беше надянало своята маска, но когато му се отдадеше случай, когато новото момиче не гледаше, той хвърляше злобни, предупредителни погледи на старата си спътница. Те можеха да значат само едно:  “Мълчи си, за да не ти се случи нещо по-лошо от онова”.  Засега щеше да го послуша, докато измисли как да се измъкне от него.

    Шанс за това ù се отдаде, когато стигнаха следващото разклонение. Той отново се усмихваше подкупващо и приканваше новото момиче да тръгнат по път, на който гледката беше ужасяваща, но тя не го виждаше. За нея гледката сигурно беше прекрасна. Нашето момиче не издържа.

    - Не го слушай! Той те лъже – извика тя. – Гледката не е такава, каквато я виждаш, той също не е такъв, какъвто го виждаш. Всичко свързано с това момче е лъжа. Не се подлъгвай и ти като мен. Моля те. Няма да го позволя.

    Другите двама я погледнаха изненадано. Очите му проблеснаха гневно, но той се овладя. Сложи си невинна маска и заговори на обърканото русо момиче.

    - Не аз те лъжа. Тя не иска да си щастлива...

    - Млъкни, глупако! – прекъсна го старата му спътница. – Спри да лъжеш и покажи истинската си страна! Този път няма аз да съм тази, която ще бъде заплашена и бита. Няма да ме накараш отново със сила да тръгна по пътя, който ти искаш и няма да позволя да направиш същото и с това невинно момиче.

    Яростта превзе цялото ù тяло, тя се хвърли с вик към него и го бутна с всичка сила... но единственото, което успя да постигне беше да го накара да отстъпи една крачка назад. Той я гледаше с неизразима злоба, маската падаше. Русото момиче гледаше, без да знае какво да направи и на кого да вярва. Момчето хвана ръката на момичето, което го бе бутнало и я изви зад гърба ù, така че тя да не може да се измъкне, хвана и другата ù ръка и направи същото. Нейните ръце бяха толкова по-малки от неговите. Той успя да ги хване и двете в лявата си ръка и да ги задържи. С дясната я удари в корема и момичето падна на колене, останало без дъх и със сълзи в очите. Това ли беше? Нищо ли не можеше да му направи? Явно... Той я сграбчи за врата и започна да я души. Край, този път наистина щеше да умре. Причерня ù. Не можеше да види вече злобното му лице.

    Изведнъж усети, че той я пусна и въздухът нахлу в гърлото ù, задави я. Момичето се закашля, очите ù се избистриха и тя погледна нагоре. Видя как русото момиче бутна момчето към лявото въже, как то се скъса и той падна надолу, изгуби се от поглед. Небето веднага стана по-синьо, облаците се махнаха и слънцето се показа, замилва я по лицето, сякаш да се увери, че е добре. Да, добре беше. Прекрасно дори.

    - Нарани ли те? – попита русокосата, приближавайки се към другото момиче.

   Тя поклати глава.

    - Добре съм.

    Изправи се бавно.

    - Ами ти...?

    - Нищо ми няма.

    - Не разбирам – тя погледна сините очи, гледащи я с тревога. – Как успя да го бутнеш? Аз нищо не можах да му направя.

    Русата помисли малко.

    - Може би, защото съм била по-малко време с него.

    Другото момиче я погледна неразбиращо и тя продължи.

    - Може би, колкото по-дълго си с него, толкова по-силен става той за теб. Вероятно и ти си можела да го победиш в началото, когато си го срещнала.

    Момичето обмисли думите и реши, че русата е права.

    - Затова, когато се запознае с ново момиче, слага маската... – допълни тя теорията, все още замислена.

    Ами онази сила, която се усещаше от него? Тя поклати глава. Новото момиче прекъсна размислите й.

    - Това няма значение вече, нали така? Хайде! Да продължим напред заедно.

    Двете се усмихнаха една на друга и тръгнаха напред, не по разклонението. Значи все пак те бяха прави. Винаги трябваше да върви само напред, защото другите пътища все някога щяха да я отведат до нещо по-лошо.