Приятели,

Написах тази новела на телефона,  в болницата,  преди и след поредната химиотерапия.

Благодаря предварително на всички,  които ще останат с мен и моите герои до край. 

Благодаря и на тези,  които ще подминат мълчаливо. 

На всички желая едно: ЗДРАВЕ! 

С обич:

Елена Нинова 

Вълчицата

(1)

Вратата леко се открехва. Ярка светлина нахлува в стаята. Тя е! Жената в бяло е тук. Движението на наметалото и издава мелодия, която ме носи по вулните. Разперила е ръцете си за прегръдка. Не, не е за това! Тя се мъчи да закрие сянката. За миг я зървам зад гърба и. Намералото и е черно. Под качулката се усмихват ихидно две дупки, празни бездънни. Жената в бяло е преградата между нея и мен. Питам я:

---Кой е с теб? Защо не може да влезе?

---Не! --отсича тя--това е смърта, затова те пазя!

  Искам да се хвърля в разперените и ръце, които изглеждат като Ангелски крила, но тя дава знак, да не ставам и казва:

---Ще пишеш!!

Тонът и е твърд! Нареждащ!

---За дете, подхвърлено от съдбата и намерило пътя в живота си...За бебе  и вълци...Ти нали обичаш децата и животните?

  Чак за вълци!!!!Допада ми филма&Белият вълк&,но те не са ми от най любимите!!!Дали ще се справя????

Жената в бяло е сванала мисълта ми:

---Ще ги заобичаш!Те са набедени от хората,като зли кучета,но в душите им се крие голяма привързаност и семейна обич.Когато видиш очите им,ще се убедиш,че в тях се крият красиви  и трайни чувства.Те са като домашните любимци,остават вечни и неповторими!!!

  Тя се кани да се оттегли, както винаги без да ми е отронила нито дума,за болестта ми,за болестите на другите.Искам да я питам,но думите не излизат от устата ми.

---Започни с гората.....

  Светещият и джезъл помръдва.Това е знак,че Жената в бяло ще изчезне след миг.Черната сянка зад гърба и я няма.Отишла си е преди нея.Наметалото се отлепва от вратата с шум на далечно поточе, пресичащо гъста гора.

  Излизам навън.След прага е тя, гората.Тъмно е!Аз съм боса и чувствам като пукот счупването на сухите клечки под ходилата ми и скърцане на падналите листа, по които тихо стъпвам.Отсреща са върхове, канари и пещери.Луната става като фар и осветява всичко в светлина,сякаш съм в друго измерение,но не е нужно да се напрягам,за да видя две тела, легнали на земята върху мъх и изсъхнала трева.

  Свивам се до голямо дърво,много близо.Няма помръдване,нито нещо,което да показва,че съм толкова близо до тях.Напрягам очи и виждам пъпка на гърда.Не на жена,а такава една мъничка,набъбнала,зачервена и не една.Броя ги...

  Вълци!Два!!!Сърцето ми се свива на топка.Нещо ме бута да направя още една стъпка напред.Усещам дишането им.Топъл дъх,на вълк и вълчица.Нейната козина се надига при вдишване.Различават се.Тя по крехка,а той по едър и красив.Не смее да се гушне в нея,но с езикблизва едната пъпка от гърдите и.Тя леко се раздвижва и той се вторачва в очите и:

---Кога се върна???Задрямала съм.Далече ли беше? Не ме оставяй сама!!!

---Ти си плакала?

---Да...откъде разбра???

---Мен ... душата ме болеше!!!

Той близна солта около окото и.Тя леко измести задницата си към  и положи глава на предните си лапи, по близо до него.

---Не се отдалечавай много.Ще те убият...Намери ли храна?

Той е притворил очи.При всяко вдишване и издишване,козината му се надига.

---Ще се навъртам наоколо,ще бъда около теб.Утре ще сляза по близо до селото.Ще се върна с храна....Обещавам!!!

  Един миг тишина.Набъбналият и корем леко се навдига от тежка въздишка.Той опъва лапи и смирено полага глава върху тях.И тя мълчи.Мислите и летят към предишното място и към онова, което щеше да им се случи, ако не бяха успяли да избягат.Мъката я стисна за шията.Хората са зли и страшни.Как щяха да намерят храна за неродените си деца?Колко ли ще бъдат и ще има ли кърма за всички?

  Сънят я обори.Лекото и монотонно хъркане се чуваше,като движение на листа по дърветата при бурен вятър.Край нея подскачаха три прекрасни вълчета,досущ като баща си.Тя ги галеше с поглед......Той беше наблизо и през сълзи се усмихваше,но изведнъж стана тъмно.Изтрещя гръмотевица и тя леко се обърна в съня си , на другата страна...

§

----Ще дойде баячката, скоро.Тя ще изроди детето.Стискай още малко,де!Какво си се затюхкала толкова?Да не би да ти е ,за първи път?За срам ме направи,ти мене...-надигаше той шишето с виното.

  От нея се лееше пот.Идваше и да затвори очи и никога вече да не ги отвори.Погедна го с омраза.Ненавиждаше го!Нахвърляше се върху ѝ ,като разярен звяр,а дъхът му...Вечно пиян,гаден...Мразеше и това дете...Не спираше да се моли то да се роди мъртво...Защо се бавеше тази жена???

  Напъните започнаха.Мяташе се напред назад и крещеше.Удряше със последни сили корема си.Синът и се роди желан и обичан от всички,а сега за това бебе трябваше да се притиска с колани и да ражда в кошара, на стар, захабен чаршаф.

 На огнището вреше котел с вода.Парата още повече я задушаваше.

 Той се надвеси над нея:

---Ще го родиш и ще го махнем.То не е мое.На оня е дето ти носеше букетчета от гората!!!Той те е заплодил...

Тя искаше да събере сили, да скочи и да излее върху му котела с врялата вода.

---Вярно е , нали?От белязаният е!!!Да ме срамиш пред хората ти..Можех да имам всяка жена, ама ти ме подведе мен.То ще си покаже дали и синът е мой---мърмореше той сам на себе си.

---Мразя те!Мразя те,животно!!!

В стаята нахлу свеж въздух, когато бай Стоян овчаря влезе с голям вързоп и го метна на рогозката.След него пъргаво се шмугна беззъба ,слаба жена.Тя застана до Фидана и нищо не каза.

---А сполай,булка!Как е?Тук сме.Ей сегичка ще стане работата!

Тя го гледаше обезумяла.Знаеше,че той ще им помогне,че ще заличи следите от това нежелано дете,затова му се довери.Той не ламтеше за пари, кротък човечец беше и когато му показа алтъните от баба си,той само за жълтица се съгласи да свърши работа.Само една мисъл имаше тя и му я каза:

-----На когото го дадеш, нека с алтъните да бъде. Дано се намерят добри хора, ако не-вълците да го ядат!

Беше мокра от парата и потта.Дебелата и плитка стоеше като намазана с олио.Старата баячка беше глухо няма, необразована, но цял живот баеше за здраве и беше израждала много нежелани деца по кошарите.Живееше сама, отдалечена от хората и нямаше никого.Никой не знаеше от къде се беше присадила в изоставена схлупена къщичка.Не пречеше на никого и зло не правеше.

Застла върху родопското отдеало кърпи, които бай Стоян извади от вързопа.Бяла пеленка на пуканки и други неща се разпиляха, когато той развърза всичко.Разрови из нещата и мушна в пазвата си малка везана торбичка,пристегната с връзка от бяла и червена прежда.Фидана не пропусна нито едно негово движение.После изкрещя от болка и тъмна мъгла падна пред очите ѝ.

Детски плач изпълни пространството в овчарската стайчка.Иван беше излезнал и се въргаляше по поляната мъртво пиян.Бай Стоян държеше детето, а баячката сряза пъпната му връв.Жената се вторачи в бебето и бързо зави лицето му с кърпа ,като се кръстеше и гледаше към тавана.Овчарят леко отметна кърпата и видя,че е момиченце с червен белег на лявата част на челото.Спомни си , когато беше малък, имаше нямаше десет, баба му един ден му показа едно момченце с такъв белег и му забрани да играе с него,защототова, каза тя, е белега на сатаната. Полазиха го тръпки по гърба.Искаше час по скоро да се отърве от бебето и да се освободи от тежкото бреме, което беше поел на плещите си.Потърси Иван с поглед, но не го видя и колкото по далеч ,толкова по добре!

§

  Вълчицата се събуди в страшни болки и видя,че него го няма.Помъчи се да стане, но не успя.Стовари се на земята като камък.Нещо режеше тялото и.Болка, нетърпима, ,втора трета...Него го нямаше.Времето спря.От утробата и се изтърси нещо.Тя усети изпразването и направи опит да свие главата си и да придърпа  малкото телце, което падна от нея.Мислеше,че то ще се раздвижи и виеше като обезумяла,но то не даваше признаци на живот.Тя бясно ближеше течността по телцето му.Силите я напускаха.От нея се изля нещо  и това за миг облекчи болката и.Виеше и ближеше,но това не помагаше на безжизненото свито на кълбо малко вълче.

§

  Бай Стоян наметна пушката.Нагласи вързопчето, което Фидана беше приготвила и бяха пренесли в къщата му,сложи до малкото телце торбичката с алтъните и излезе навън.Беше поразпитал тук там за семейства без деца и се запъти към чукарите.Беше решил ,че никога няма да каже на никого къде го е дал, дори на Фидана.

  Мина през ливадите и навлезе в гората.Стори му се ,че някой го дебне из храстите.Беше отрасъл в горите и имаше усет към животните.Знаеше кога ще изкочи заяк, кога сърна,но тук му намирисваше на нещо друго.Зареди пушката и тихо продължи напред.Стъпваше по сухи клонки,които се трошеха под тежеста му и тишината ставаше по страшна.Бебето спеше.Бай Стоян усещаше по скоро ударите на сърцето на невинната душица ,отколкото свойте.

  Вълкът беше наблизо.Той усещаше миризмата на бебето и си даваше сметка,че ако нахрани вълчицата с прясно месце,тя ще има сили за раждането.Тихо се приближаваше към жертвата и чакаше удобният момент.Когато сви предните лапи за скок да нападне,бай Стоян стреля.Вълкът се строполи на земята, но разстоянието се скъси.Някаква сила му помогна да стане и с последни усилия той скочи върху гърлото на овчаря,който успя да захвърли вързопа в храстите и падна върху вълка.Кръвта от двамата се сля.Те останаха един върху друг, безжизнени, а бебето се дереше от рев в храстите, където беше паднало.

  Вълчицата чу изстрела.Държеше яко със зъби мъртвата си рожба и колкото и бяха силите се влачеше към мястото.Тя чуваше плач и усещаше мирис на прясна кръв и набираше сили да се придвижва напред.Оставяше рожбата си и виеше като луда  и отново го захапваше.

  Видя двете тела.Вълкът беше мъртъв.Сви се до него и с още по голяма ярост зави.Единственото усещаше бяха гърдите си.Те напираха от мляко.Не си правеше труда да слуша детският плач не далеч от страшната гледка.Тя виеше от болка.Остави мъртвото си дете до вълка и се сви до него.Усети страшен глад и мирис на прясно месо.Надигна се бавно и залази към мястото.По тревата оставаха мокрите следи от майчиното и мляко.Направи последен скок и се хвърли върху жертвата.Захапа белият повой, който се беше закачил на храста и така, застанала на четирите си лапи, остана права до дерящото се от глад бебе,свито в плетената си на пуканки бяла пеленка.Вълчицата искаше да го изяде и наостри зъби,вперила поглед в жертвата си.Нещо и казваше да не го прави.Прибра зъбите си и се дръпна назад.Строполи се ,като подкосена и заблиза пъпките на гърдите си.Постепенно се унесе в дрямка.

 Събуди я бебешкият рев.То вече не издаваше предишният звук,а звучеше като ръмжене.Вълчицата се вторачи в него.Инстинкта и на майка я накара да смачка храстите около детето и когато направи грижливо място до него,приближи мократа си гръд до устата на бебето,което смяташе да изяде.Млякото като фонтан се изсипваше в устата му.То държеше с малките си устенца пъпката и след малко заспа заситено от вълчото мляко.Вълчицата също се отпусна,с мисълта,че е нахранила мъртвата си рожба.

  Нощта мина. Слънцето разпръскваше лъчите си и те се прокрадваха между дърветата като нарязани на пръчки.Вълчицата не смееше да се помръдне.Страхуваше се, че ако се отдели от бебето, ще го загуби.

  Дните се нижеха един след друг.Тя не можеше да си стои на лапите си от глад.Влачеше се като пребита, но наблизо не намираше храна.Млякото и постепенно намаля.Тя се страхуваше да не остане гладно и свеки ден се отдалечаваше от мястото да търси прехрана....