Вълкът е властелин и повелител на нашите гори. В днешно време обаче е все по-трудно да се открие вълк в горите ни. Няма го,  изчезна властелинът. Сега горите са пълни с чакали.

Чакалите са винаги там, където вълчото племе е на изчезване.

Вълк – обругаван и мразен, страшен и жесток, преследван и изтребван. За него се говори с омраза, с трепет и страх, но никога с презрение и погнуса. Той е силен – а човекът изпитва култ към силата, той много често е единак – а човек цени винаги индивидуализма, ако и да се свени да го признава, вълкът е бунтар като човека - винаги се бунтува и винаги има против какво.

Вълкът е мразен така, както се мрази силният противник, за разлика от чакала, който е презиран.

Където е вълкът – там мирише на свежа, прясна кръв, където е чакалът – мирише на мърша.

В легендите и приказките на човека се възправя страховито фигурата на вълка. Понякога той е осмиван и представян като глупав, но и тогава се усеща страхопочитанието на човека към него. И въпреки страха, и въпреки омразата, и въпреки подигравката към вълка, човекът не се срамува да вземе за себе си имената Курт, Волф, Уулф, Вълко, Вълкана, Волков... и гордо му звучат тези имена, а всичките те значат вълк. Като че ли омраза и любов вървят заедно – една

често срещана житейска ситуация.

И още - не ценим ли особено много онези кучета, които обозначаваме най-общо с термина „вълча порода“? Защото би ли имал човекът един от най-верните си другари – кучето, ако не съществуваше вълкът – неговия прародител? Само поради този факт – уважение и милост за вълка!

Та ти ли си, човече, този, който ще каже – ето това е вредно живо същество в природата.

Ти ли, човеко, ще можеш да измериш безпристрастно кой каква вреда нанася на майката земя?

Ти ли!

Нека не задаваме тези въпроси, не, нека не ги задаваме... Защото ще трябва и да се отговаря, мили човече.