12. Иван, приятелят на Стас
В първия учебен ден след лятната ваканция в нашия осми клас се появи Дългия Иван. Той влезе сам в класната стая и ни огледа отвисоко, като присвиваше късогледите си тъмни очи. Беше много висок и слаб. Нямаше ученическа куртка, а носеше горнище на избелял син анцуг с шал яка. Стас му махна с ръка от последния чин и Иван отиде да седне до него.
Дългия беше кръгъл сирак, затова живял в Дома за сираци във Варна. Но вече бяха го освободили оттам и той се прибрал при баба си – единствената му жива роднина. „Иван е добро момче” – каза ми Стас. В учебните часове обаче той изобщо не се държеше като добро момче. Беше невъздържан и буен, не признаваше правила и забрани. Съучениците ми страняха от него, а той им отвръщаше с дръзко пренебрежение. Със Стас обаче бързо се сприятели и това ми изглеждаше съвсем естествено: Стас не би изоставил едно отритнато момче, което се нуждае от приятел. Искрено се забавляваше с изблиците му, но се опитваше да го предпазва от крайности, а Дългия му отвръщаше с най-чиста преданост.
Скоро Иван раздели учителите, които ни преподаваха, на два лагера. Лагерът на защитниците му се оглавяваше от класната Желябова, чиято поетична душа се изпълваше със съчувствие към трудната му съдба. Подкрепяха я учителите по математика и по физическо възпитание – двама млади мъже, които бяха изпратени в нашия град по разпределение; така се наричаше задължителното назначаване на завършилите висше образование: може например да си от Плевен, но държавата решава, че трябва да работиш в Рудозем и те изпраща там. Противниковият лагер бе предвождан от историчката Драгнева с подгласничка учителката по български Чолакова, на която бяхме лепнали прякора Бабата.
В час по литература сме. Бабата е измислила някаква скучна тема за домашна работа и сега записва на дъската подробен план, по който да я развием. Мъчително ми е да пиша съчинения по плановете на Бабата, но няма как: ако се отклониш от плана или пропуснеш дори някоя от подточките, тя ти намалява оценката. Изведнъж Иван става от чина си, отива до дъската и изтрива всичко написано.
– Какво правиш, хулиган такъв! – крещи му Чолакова.
Иван я поглежда с присвити очи, хвърля гъбата на катедрата, направо върху разтворения дневник, и излиза от стаята.
– Другарко, Иван е късоглед. Не успя да запише плана ви в тетрадката си, затова се изнерви – опитва се да го оправдае Стас, но тя не го чува, защото вече е тръгнала да се оплаква на директора.
Почти на всеки педагогически съвет Драгнева предлагала Иван за изключване. Класната обаче пламенно се застъпвала за него, позовавайки се на социалистическия хуманизъм и дълга на учителите към Партията за възпитанието на младите хора. И Драгнева не успявала да си осигури мнозинство. Всичко това научавахме от учителя по физическо Явор Брусев, с когото Стас и Иван бяха се сближили. Брусев беше софиянец, бивш шампион по лека атлетика и превъзходен шахматист. Той беше взел Иван под крилото си и Драгнева нямаше никакъв шанс да го присъедини към бойната си група.
Разбирах защо Бабата иска Иван да се махне от училище. Тя беше стара и уморена жена, трябваше да избута още година-две до пенсия и нямаше нито сили, нито желание да вниква в драмата на някакъв вироглав и неугледен юноша. Но враждебността на Драгнева към Иван ме озадачаваше. Родителите му не бяха народни врагове, били са работник и домакиня, напуснали без време този свят. Защо тя, убедената комунистка, беше отворила втори фронт в класа ни, за да воюва срещу едно бедно момче? Не трябваше ли да бъде защитничка на бедните и онеправданите? А може би във всяко непокорство тя съзираше вражеска заплаха към любимия ѝ социалистически строй? Или Дългия не се вписваше в натрапваните внушения за щастливия живот на младото поколение под топлите грижи на Партията? Колкото и да си повтарях, че надничането в психиката на комунистите не е най-приятното занимание за момиче на моята възраст, тези въпроси ме преследваха.
*
– Заминавам на село при майка и татко – каза ми Стас в последния учебен ден преди Нова година. – Поканих Иван да дойде с мене, но баба му е в болница и той ходи всеки ден на свиждане.
– Не се безпокой за Иван, ще го поканя у нас за новогодишната нощ. Ние ще бъдем с Люба Константинова, Росен и Стела.
– Майка ти дали ще е съгласна?
– Ти не познаваш Елеонора. Ако не я възпирам, тя би поканила дори случайни хора от улицата.
Не успях да убедя Иван да ни гостува вечерта на 31 декември. Той отказваше, като буйно размахваше дългите си ръце. Накрая изпратих Росен у тях и му поръчах да не идва без Дългия.
Масата вече беше сложена, когато Иван и Росен дойдоха.
– Как успя? – попитах Росен.
– Казах му, че ако не дойде, ще остана при него и ще пропусна тържествената вечеря. И ще бъде много жалко и за двама ни.
Застанал на вратата, Иван пристъпваше от крак на крак.
– Влизай, моето момче – усмихна му се майка ми. – И знай, че винаги си добре дошъл в нашия скромен дом, който някога беше голям и разкошен, но все пак нещичко ни остана от него.
– Мамо, без излишен драматизъм, ако може!
Вечерята нямаше нищо общо с онези вечери от детските ми спомени в сал-а-манже, но все пак си я биваше: мамината руска салата, украсена като часовник, показващ дванайсет без пет, зелеви сарми, пресен бахур, който Йовка ни беше изпратила от село, и цели три килограма портокали, за които с Росен и Стела се редихме на опашка и чакахме повече от час, защото даваха само по един килограм на човек.
– Е, може би менюто не е като в изискан френски ресторант, но да благодарим на Бога и за тези дарове – каза майка ми. – Заповядайте около масата.
Тя извади кристалните чаши от бюфета и отвори бутилка червено вино.
– Може да налееш и на децата по един пръст вино – каза ѝ Люба, – за да се чукнем и да си пожелаем наздраве.
– А на мъжете не може ли по два пръста? – попита я шеговито Росен.
– Не виждам мъже наоколо, само жени и деца.
Елеонора наля вино в чашите – по един пръст на мене и на Стела и малко повече на Росен и Иван.
– Мамо, не е честно! В социалистическото общество жените са равни на мъжете.
– Ами... май неволно съм мерила техните чаши с този пръст – тя се усмихна закачливо и показа безимения пръст на лявата си ръка, на който блестеше любимият ѝ пръстен. – Изглежда пръстенът ме е подлъгал, нали е вълшебен...
– Ама той наистина ли е вълшебен? – попита Стела.
– Разбира се. Той винаги отразява настроението ми. Ако съм тъжна, рубинът потъмнява и става почти черен, а когато ми е ведро на душата, и той посветлява. Виждаш ли тези яркочервени отблясъци?
– Да, виждам ги. А други вълшебства може ли да прави? – Стела не откъсваше очи от рубина.
– Надявам се, миличка. Цял живот на това се надявам...
Вечеряме, говорим си и очакваме Новата 1956 година. Печката бумти, в стаята е топло и светло. Иван е мълчалив, но забелязвам, че е овладял смущението си и се чувства добре сред нас. Само Стела се върти неспокойно на стола си и поглежда към вратата.
– Чакаш ли някого? – пита я Росен.
– Ами... Дядо Мраз няма ли да ни донесе подаръци тази вечер?
– Дядо Мраз ходи при комунистите – отговаря майка ѝ. – При нас на Бъдни вечер Дядо Коледа може да донесе подаръци. Има цяла седмица дотогава.
– Може или ще донесе? – пита Росен.
– Спокойно, ще донесе – усмихва му се Люба. – Кога сме ви оставяли без подаръци?
– А тъй като Иван вече е един от нас – казва майка ми, – сигурно Дядо Коледа и на него ще донесе подарък.
– Не, няма нужда – Иван се понадига от стола си. – Аз не искам подарък.
– Ти не беше много послушен тази година – смее се Росен, – но не може да откажеш подарък от Дядо Коледа. Той ще се ядоса и ще остави и нас без подаръци.
– Добре тогава – най-после се усмихва и Иван.
– Всъщност за какво сме се събрали тази вечер – казва Люба, – да говорим за коледните подаръци или да посрещнем Новата година и да се веселим?
Тя отпива глътка вино и запява:
Бели ружи, нежни ружи
цъфнали са на прозорец...
Запява с нея и майка ми, а Стела им приглася неуверено. Иван и Росен си шушукат нещо и се подсмиват. Размахвам им заканително пръст, а те ми отговарят със смешни гримаси.
Поглеждам към иконостаса. Пламъчето в кандилото трепти игриво. А Света Богородица ме гледа от иконата с очите на баба Катина.
© Jereena Всички права запазени