4. На училище

       Нямах търпение да стана ученичка. Училището беше съвсем близо до нас, на съседната улица, входът и част от двора му се виждаха от терасата ни. Оттам със завист наблюдавах как шумни групи деца с чанти на гърба влизат в училището и как играят в двора му дълго след края на учебните часове. Растях сред възрастни; заради съветското комендантство в нашата къща и присъдата на баща ми всички приятелски и съседски семейства с деца се бяха отдръпнали от нас. Може би училището щеше да ми помогне да се сближа с връстниците си.

       Подготовката за първия ми учебен ден започна още от лятото. Вече трудно се намираха хубави платове, затова майка ми задели няколко свои рокли и от тях Сия, новата ни шивачка, ми приготви дрехи за училище. За откриването на учебната година тя ми измайстори тиролски костюм: бяла блуза с къси буфан ръкави, елече от тъмнозелено кадифе, което се завързва отпред с кръстосана тясна панделка, и пъстра, набрана в кръста пола. До прозореца в стаята на баба Катина се появи малка маса с чекмедже, която постепенно се отрупваше с учебници, тетрадки, моливи, блокчета за рисуване, дървени боички и куп още шарени джунджурии.

       – Няма да купуваме мастилница отсега – каза майка ми, – може да я разлее и да изпоцапа всичко. И без това отначало ще пишат с молив.

       Охо, и мастилница ще имам! В аптеката понякога сядах на бюрото с мастилницата, закрепена върху металическа поставка, топях перодръжката в мастилото и се опитвах да рисувам върху един кочан с рецепти. Обаче от перото се стичаха капки мастило и аз ги попивах с попивателната преса. Сигурно е много трудно да се пише с мастило.

       Тържеството за първия учебен ден беше в училищния двор. Искаше ми се то да бъде красиво, като бала на цветята от приказката за малката Ида, но всичко беше твърде различно. През цялото време се чувствах притеснена и объркана. Никога досега не бях попадала сред толкова хора на толкова шумно място. Няколко души бяха застанали на високата площадка пред главния вход, говореха нещо един след друг, но аз не ги чувах. Децата около мене подаваха букетите си на един висок, доста възрастен мъж, и аз му подадох моя букет. Обърнах се назад, към групата родители и близки на учениците, за да видя дали майка ми е още там. Тя ми се усмихна и ми махна с ръка. И в този момент ми се стори, че някъде назад, встрани от плътната редица на родителите, стои баща ми. Бързо се извърнах напред и затворих очи. Не може да е тук, той е в затвора. Привижда ми се, защото много ми липсва...

       Когато влязохме в стаята на I^а отделение, разбрах, че високият мъж с букетите е нашият учител.

       В първите дни на учебната година се безпокоях дали ще се справям с уроците. Когато Йовка ме виждаше, че тръгвам за училище, бърчеше нос и казваше: ”Уф, училище – мъчилище!” Затова мислех, че ще ми бъде трудно, но не беше, никак даже. Вече можех да чета. Познавах буквите отдавна, а за четенето ми помогна една книга, която баба Катина ми подари за седмия ми рожден ден. На корицата ѝ пишеше: Златна книга за нашите деца, нарисува Александър Божинов. Беше голяма, с дебели страници от картон, а на всяка страница имаше красиви цветни рисунки и кратко стихотворение с едри букви. С тази Златна книга бързо се научих да чета. Затова учителят ни господин Павлов ми възложи в часовете по четене да помагам на Недка, с която седим на един чин.

       Господин Павлов беше сериозен човек. Доволна бях, че са ме записали в неговата паралелка, а не при госпожа Йорданова, учителката на I^б отделение. Тя имаше писклив глас и слабост към умалителните думи. Нейните ученици бяха дечица с чисти ръчички и палави крачета; тя ги учеше да четат разказчета и да пишат думички. А господин Павлов имаше топъл глас, говореше тихо и се отнасяше с нас, сякаш сме големи хора.

       – Знаеш ли – Недка шепнеше винаги, когато ми съобщаваше важна новина, – госпожа Йорданова казала на децата от нейното отделение, че вече трябва да я наричат другарката Йорданова.

       – Сигурна ли си, Недке? Как може учителите да са ни другари!

       – Ами така им казала. Думите господин, госпожа и госпожица били буржоазни и вече били забранени.

       Това ме озадачи. Значи в езика ни има буржоазни думи... Добре, че господин Павлов още в първия учебен ден ни научи да го наричаме учителю!

       Най-досадно ми беше началото на учебния ден. Ние, малките ученици, учехме в отделно крило на сградата. Сутрин се строявахме пред входа му в осем колони, по две паралелки от първо до четвърто отделение, и започвахме да пеем. Първата песен беше за другаря Сталин:

Слава на другаря Сталин,

Сталин – гордия орел!

Към велики идеали

Сталин днес ни е повел.

       Песента беше дълга, цели четири куплета, но след като я изпявахме до края, учителката по пеене даваше тон за следващата песен:

Цял народ те слави, чичко Димитров,

и те поздравява с искрена любов.

Цял народ почита вожда си велик,

ние с цвете кичим твоя славен лик.

       Бяхме доволни, когато времето е лошо: тогава не се налагаше да пеем, а ни пускаха да си влезем направо в стаите. Мислех си, че този, който е наредил всяка сутрин, ден след ден, да пеем само тези две песни, може би е имал нещо наум: това е най-сигурният начин и другарят Сталин, и чичко Димитров да ти опротивеят завинаги.

*

       Понеделник е, първия час имаме четене, но не бързаме да отваряме букварите. Винаги в първия час от новата седмица учителят ни разказва нещо – понякога приказка, друг път истинска история.  

       – Ученици – започва той,  – днес ще ви разкажа за живота на един човек, който е живял отдавна в нашия град, но вие трябва да знаете за него и да го помните, защото той е построил нашето училище. Името му е Райко Цончев.

       Пламен напористо вдига ръка.

       – Учителю, той зидар ли е бил?

       – Не, бил е благодетел. Това значи човек, който прави добрини за хората. Дарил е много пари, за да се построи това голямо и хубаво училище. Дарявал и на други училища, читалища, църкви. Постоянно помагал и на бедните. Такива хора наричаме благодетели.

       Разказът на господин Павлов прилича на приказка. Живяло някога едно момче от много бедно семейство. Когато било на 12 години, баща му починал. Момчето било ученолюбиво, но трябвало да напусне училище и да започне работа, за да помага на семейството си. Райко растял сред несгоди и немотия, но не се отчайвал. Слугувал, чиракувал, работил почти денонощно. Дори намирал време да чете и да се образова сам. Така с труд, ум и упоритост натрупал богатство. Но вместо да се отдаде на охолен живот, той щедро дарявал парите си за полезни дела. А най-голямото му дарение – трийсет хиляди златни лева – било за строежа на нашето училище...

       Само че това не е приказка, а най-истинска история. Защо тогава в училището няма поне едничък портрет на Райко Цончев? Защо името му не се споменава по време на тържества в училището или в града? Иска ми се да попитам господин Павлов, но смътно усещам, че не бива да го правя.

       – Напролет, когато цъфнат лалетата и божурите – завършва разказа си учителят, – ще ви заведа да положим цветя на гроба му.

       През междучасието Недка отива при няколко деца от отделението на другарката Йорданова и ги пита:

       – Знаете ли кой е построил нашето училище?

       Те вдигат рамене. Само едно момче с щръкнала коса се замисля за миг и бодро отговаря:

       – Чичко Димитров.

       С Недка сме приятелки. Тя е дъщеря на шапкарката Райна, при която майка ми преди си поръчваше шапките. Понякога след училище отиваме в шапкарницата. Райна е прибрала в задната стаичка калъпите и моделите за дамски шапки, защото вече почти никой не ги поръчва. Сега тя изработва предимно каскети и фуражки.

       Много е забавно в стайчето зад шапкарницата, обичам да играя там с Недка. На полицата до стената са наредени разноцветни дамски шапки, а на отсрещната стена има огледало. Вземам една лятна жълта шапка с широка периферия и я слагам на главата си. Шапката ми е голяма, закрива ми очите, а Недка се залива от смях. После тя си слага малка черна шапка с воалетка, застава пред огледалото и запява: 

Аз съм зоза, ти – суинг,

хайде двама на митинг,

ще говори Димитров

за целувки и любов.

       – Откъде си научила тази песен, Недке?

       – Лудото Ламби я пее.

       – Глупава песен, недей да я пееш повече! Ще те арестуват и ще те пратят в затвора, при зозите и суингите.

       – Ти не знаеш. Зозите и суингите не ги пращат в затвора, а да работят безплатно някаква тежка работа. Затова хората вече се страхуват да се обличат модерно и ходят с работнически ватенки, за да не ги обвинят, че са зози и суинги.

       Наистина беше така, виждах го. Дори учителката по пиано госпожица Пеева, дето преди носеше само копринени чорапи с ръб и тракаше с високите си токчета по тротоара, сега ходи по улиците с ватенка и гуменки.

       – Майка ми никога няма да облече ватенка. Тя обича красивите дрехи. А баба Катина, когато не е с лекарската си престилка, се облича само в черно, защото е вдовица.

       – Обаче баща ти сигурно носи ватенка.

       – Не, там носят затворнически дрехи – казвам и вземам друга шапка от полицата.

       – Ама той вече не е в затвора.

       – Какви ги говориш, Недке? Как така не е в затвора? Къде е тогава?

       – Ами... чух мама като си говореше със Сия шивачката. Помилван е и са го пратили да работи някъде далеч от тук. Мислех, че знаеш...

       Помилван е... Стоя пред огледалото с нахлупена небесносиня шапка от кастор, но виждам съвсем друго. Една добра фея се появява в тъмната затворническа килия на баща ми и го милва по главата. После замахва към вратата на килията с вълшебната си пръчица. Вратата се отваря, баща ми излиза на светло, поглежда към небето и слънцето заслепява очите му...