Въображаеми случки с полезна информация ( Случка първа )

Въображаеми случки с полезна информация

( Случка първа )                       

Казвам се Люси, Людмила Димитрова. На 32 години, неомъжена. Работя в банка вече 8 години. Истината е, че вече започвам да си задавам някои екзистенциални въпроси. Включително и този, дали вече не е късно да си ги задавам? Позакъснях с много неща. Отлагах, отлагах... Първо Английската гимназия, после Икономическия, хайде и магистратура, да си намеря и хубава работа... Сега съм сама или по-точно казано - много самотна. Постигнах това, което бях запланувала, с някои изключения... Доволна съм, че работя в банката, но не можах да направя кариера. Стоя си на гишето и няма мърдане от там. Вече 8 години, клиент след клиент, мрънкане след мрънкане, притеснение след притеснение. После, изстискана като парцал, право вкъщи. Къпане, хапване нещо набързо и накрая заспивам пред телевизора на средата на  „Шоуто на Слави”. Уморих се от работата, а и еднообразието ме депресира. Съседите от блока ми завиждат, че работя в банка и си мислят, че заплатата ми се равнява на банковия резерв, истината е, че не ми се занимава с клюкари. Да си мислят, каквото щат, нямам намерение да им се обяснявам, а и на хората устата не можеш да затвориш. А и да ги затвориш, от това по-леко няма да ми стане. Направих грешка и сега си я плащам. Планирах, бързах, постигах, реализирах и какво? Пропуснах да включа в плановете си личния си живот. Така казано ми изглежда, че съм същинска глупачка. Язък ми за образованието!

Сега ми е тежко... От няколко месеца се опитвам да се издокарвам, дано някой ме забележи. Резултатът е още по-депресиращ. Всички колеги са вече бащи, женени или не, на тази възраст вече са поели житейския си път. Дори младите ми клиенти не ми обръщат внимание. За тях съм една противна и тъпа служителка, която се чуди какви глупави въпроси да задава и с какви документи „да си начеша крастата”. Всички ме мразят. Сега осъзнах, че никой не ме обича. А какво друго има значение повече от това? Преди си мислех, че най-важното е да съм умна, образована и пак умна. Чудех се на някои мои съученички как на 18 години, щом завършиха гимназия, се омъжиха, родиха по две деца и тайно им се присмивах и им гледах сеира. Бях сигурна, че на тази възраст, без образование и с голям корем, е направо срамота. Не можех да проумея техния избор да си останат тъпи. Сега разбирам, че те дори и да са тъпи – това всъщност едва ли има значение... Те не са го разбрали досега и никога няма да го разберат. Имат семейство, обичани са, а това е най-важното. Сега ако ми знаеха положението със сигурност те щяха да ми гледат саира. Затова и отдавна съм скъсала всякакви контакти. Обаждам се само на Виктория. Тя също е омъжена, но някак си ме изтрайва един път седмично. Разказва ми за децата, но май аз говоря повече... Превърнала съм я в кошче за душевни отпадъци. Чудя се до кога ли ще ме издържа? Мисля, че едва сега осъзнавам, че го прави от съжаление. Господи, колко съм жалка... Незнам какво ще правя като и писне и на нея. Ще изкукуригвам от самота и устрем на 32 години за пръв път да бъда красива. Сега съм се сетила - няма що. Минаха младите ми години, придружени от тъпите ми разсъждения, а сега си обувам поли и ходя на токове. Единствените, които ме заглеждат са пенсионерите. Това не ме радва, а ми се сгажда дори. Даже в устрема си да бъда прекрасно потдържана си докарах себорея, от ежедневното изсипване на тонове лак за коса. Сега, който ме погледне в областта на главата съм сигурна, че гледа точно това. Ужас, вместо красота и самочувствие, само срам. Пробвах какво ли не: против пърхут, против себорея, шампоани, балсами, после и хапчета, резултатът е никакъв. Чувствам се още по-отблъскваща. Накрая изплаках пак на Виктория, все на някой трябва да споделя. Срам не срам пак и напълних главата с моите проблеми. Чиста проба егоизъм! Тя ме посъветва да си купя шампоан против въшки на „Хигия”, съдържащ перметрин и да спазвам оказанията. Бил около 1.50 лева. Досрамя ме още повече и и се заоправдавах, че никога не съм имала въшки. Тя се засмя и ми каза, че не е имала това впредвид и ме увери, че ако я послушам няма да сбъркам. Сега сядя и гледам в телевизора и се чудя как ли ще ме погледне аптекарката като и кажа какво ми трябва. Чувствам се като малко, беззащитно дете, което ще се разплаче и пред най-малката трудност, която срещне.