... Мамка им циганска, ще ги изтрепя... Нощес пак са влизали в къщата на село и са отмъкнали всичко, де що сварят. Това е пети или шести път - вече не ги броя - когато нахълтват, ровят и търсят нещо; майната си търсят. Онези изкуфели бабички на село пускат слухове, че някога прадядо ми имал злато и, че било някъде скрито и вероятно това ги  кара да  тършуват, та ми съсипаха къщата. Всеки път като отида на село, намирам из стаите купища боклуци - парцали останали от баба ми, от прабаба ми, черги, козяци, рогозки - камари от ненужни  вещи измъкнати от долапите и разхвърляни по стълбищата и коридорите; накрая ги струпах на един куп на двора и ги  подпалих - парцали, черги, всичко...

Да, но не мирясаха. Отмъкнаха пружините на старите легла, плочите на печките, кабелите на електроинсталациите, чинии, вилици, ножове, мотики, инструменти, медни съдове, отпраха дори балатумите на стаите. Въпреки, че няма вече нищо за крадене, пак влизат и пак ровят. Полицията, разбира се, пет пари не дава, въпреки че няколко пъти внасях молби, жалби, декларации - все едно не е полиция, а черква, за да им се молиш непрекъснато да си свършат работата, за която им се плаща.

От кметството също така вдигат рамене и се хилят, общо взето държавата си взема данъците, но не се помръдва да се справи със задълженията си, при все, че определено се знае кои са крадците в това село, а и навсякъде.

На всичко отгоре в съседната къща - също запустяла - се настаниха цяла орда цигани и подложиха всичко наоколо на масово разграбване. Това е всеизвестният Шилю и неговото многобройно потомство - десет ли, двадесет ли парчета - нямам представа, а сигурно  и той няма. Лани циганката пак роди - вече доста позастаряла, а освен това голямата и дъщеря роди, роди и една от снахите, дори и една от внучките. Популацията е с ужасяващо темпо. Гледам ги - кърмят си взаимно бебетата, дори често ги разменят. Случва се например, някоя от тях да кърми сестра си или леля си, или вуйчо си... Абе няма значение, може да кърми, ако ще дори и прадядо си, но много крадат, та то се не трае. Тарторът, разбира се, е всемогъщият Шилю - един смачкан от всякъде мангал, но крадлив като сврака - обикновено кокошкарски кражби - няколко пъти лежал в затвора за кратки срокове и циганката - все бременна. Той е организирал нещо като фирма за доставка на скраб и хората му са плъзнали като хлебарки; щъкат навсякъде и де що намерят парче тел, пирон, подкова, събират и карат на Белканто.

Измислях различни варианти, за да ги сплаша да не влизат  в къщата, но все не ми харесваха. Телената ограда между дворовете, то е ясно, също отиде за скраб, така че вече нищо не пази и нищо не ги спира. Гледам магарето им пасе в моята градина, а кучето им  дори се нахвърля и започва да ме лае в собствения ми двор. Няма спасение. Море, ако не е държавата, хората сами биха се справили с тая напаст  много бързо и много ефикасно. Но държавата - грижовна майка за крадците и мащеха за ограбените - не разрешава. 

Ако туря вълчи капан, ще счупя на някой мангал краката и после ще ме съдят, ако наглася някакво взривно устройство, пак същата работа - ще откъсне я ръце, я глава, после иди се разправяй с прокурора. А като отидеш при прокурора и му обясниш, той мига тъпо и вдига рамене: "Ами напиши молба и чакай."  Чакай! Какво да чакам, да забият камбаните ли?

И това не става. Нямаш право да защитиш нито имота си, нито семейството си, нито себе си. Ако в момент на самозащита пребиеш нападателя, моментално ставаш виновен и те съдят.  Нямаш право да се съпротивляваш. Имаш право само да пишеш безкрайни молби и жалби до майката държава или да пиеш една студена вода, ако изобщо оцелееш. Това е.

А крадците се ползват от благоволение свише. Ако случайно по някакво недоразумение попаднат в затвора, много бързо ги амнистират, да не се тормозят заваллиите. Нали сме хуманна държава. Трябва да се грижим за тях. Това е ценен генетичен фонд на нацията.

Да не говорим за онези лицемери от  Страсбург.

Какво да се прави - примирих се и зачаках. И аз не знам какво.

Чудя се дали да не продам имота на някой от онези мераклии от Западна Европа, жадуващи за селска идилия. Ами да заповядат. За предпочитане е да бъде защитник на човешките права от Страсбург. Евтино го давам.

... Изходът беше намерен неочаквано. Една вечер, прибирайки се от кръчмата, видях един пич да тича по улицата и двама полицаи го гонеха. После онзи хвърли някакъв пакет в храстите и  кривна в една пресечка, а онези го последваха. Дойдоха още полицаи с коли и май го сгащиха някъде. След като всичко утихна, аз реших да проверя за какво става въпрос. Бързо намерих онова нещо в храстите и го прибрах. Тъкмо навреме се отдалечих, защото след малко там пристигнаха полицаите и започнаха да търсят. Нямах представа какво е; отначало си помислих, че може да е наркотик или крадена вещ, или нещо от този род, но много се изненадах, когато го отворих в къщи и намерих в него пари. Побърках се. Еднообразни пачки столевки, всичките еднакви, дори серийните номера на банкнотите едни и същи. До една фалшиви. Съвсем пресни. Мамка му.

Отначало реших да ги изгоря или захвърля някъде, но после започнах да мисля и  накрая съвсем размислих. Планът се оформи постепенно - отначало като на майтап, а после все по- сериозно; притурвах все  по-нови детайли докато се утвърди окончателно. Намерих приложение. Сега ще им обясня някои работи на онези мушмороци.

Приготвих съответния куркапан много старателно и много внимателно.

Отидох един ден в къщата на село  и дълго умувах къде да скрия парите, така че бързо да ги намерят. Всъщност, тези фалшифки бяха много добра имитация и от воле можеха да се пласират  не само между простолюдието, но и в магазинната мрежа. Единственото, което веднага биеше на очи бяха еднаквите серийни номера. Но онези примитиви едва ли щяха да се досетят, едно че бяха абсолютно неграмотни и друго, че едва ли  знаят, че серийните номера на банкнотите трябва  да са различни. Кой ти обръща внимание на тези подробности. Иначе бяха докарани досущ оригинални. Дори се забелязваше воден знак, съответните изображения под различен ъгъл и пречупваха светлината  по същия начин като редовните. Доста качествена фалшификация.

Много се чудих и накрая взех решение. Абсолютно точен план. Надиплих ги в една метална кутия, а кутията поставих в една дупка под прага на къщната врата. Самия праг го прерязах от двете страни и го заковах здраво за самата врата. Така при всяко насилствено отваряне на вратата изскачаше целият праг, а отдолу веднага се виждаше кутията с фалшифките. Разбира се заключих и сложих катинар. Хитра уловка.

Свърших си работата, замаскирах следите и  си заминах за града. Оставаше само да се почака известно време.

Много скоро след това, нямаше и месец, по телефона ми се обади съседката  отсреща и ми съобщи, че пак са влизали в къщата. Значи капанът е щракнал. Ура!

Точно така стана, както го бях замислил. Отидох на другия ден и видях. Вратата беше изкъртена заедно с целия праг, леко притворена, а отдолу дупката  беше празна. Кутията с фалшифките липсваше. Напълно беше ясно кой ги е прибрал. Дотук добре...

Първата ми работа беше да вдигна аларма, че къщата е взломена, че пак са влизали; алармирах и кметството, и полицията, но както се очакваше, никой не обърна внимание на случая; казаха да напиша жалба и да чакам.

Ами няма как, написах жалбата и я пратих в районното управление на МВР. Умряла работа. Все едно да пратиш жалба до  всевишния...

Жалвай се колкото си щеш. Дори дядо  Боже ще ти обърне повече внимание отколкото държавата. Държавата  обръща внимание само когато си прибира данъците, дори и тогава е достатъчно нехайна. Но всъщност, това сега е без значение. Аз само вдигах пушилка около случая. Дори по-добре стана, че не дойдоха.

Направих необходимите ремонти и отново заключих вратата. Те повече нямаше да стъпят тук. Сега са достатъчно богати. Халал да им е. Заминах си в добро настроение.

Е, да, сега никак нямаше смисъл да се бърза. Нещата трябваше да узреят от само себе си. Нямаше начин фалшифките да не тръгнат отначало из село, а след това да прескочат и  към града. Нямаше начин и да останат незабелязани - това беше изключено. Също така нямаше начин да не може да бъде проследено от къде идват и кой ги разпространява. За себе си  хич даже не се притеснявах. Никой не може да ме барне - нищо не знам и това е. Трябва да е абсолютно луд прокурорът да повярва, че  фалшифките са намерени под моя праг.

Така си мислех и беше логично да стане както  го мисля. Но бях недооценил нещо съществено - че живея в  България. Много сериозен пропуск.

След известно време научих, че комшиите започнали сериозно строителство. Закупили имота и строят  с всичка сила. Ха!... Само това липсваше! Вдигнах се и отидох да проверя. Мамка му, наистина не бях го очаквал. Погледнах иззад ъгъла. Наоколо щъкаха майстори - дюлгери. Те обграждаха двора с  много солидна ограда - нещо като имотите на кредитните милионери край Марково и Белащица. А Шилю и цялото му потомство - нагиздени и разкрасени с пъстри носии и златни коронки на кучешките зъби се разхождаха наоколо и надзираваха. Шашнах се.

Още повече се шашнах, когато надвечер Шилю извади цяла буца пари и се разплати с майсторите. Както очаквах, повечето от банкнотите бяха от моите столевки. Дори открих, че някои от банкнотите циркулират в магазина, барчето, кръчмата, пощата и други учреждения на село. Успях да се снабдя с една банкнота и я отнесох в банката. Но преди това се обадих анонимно в полицията и обясних, че в село  Мамульово циркулират фалшиви столевки.

В банката огледаха банкнотата много внимателно, сложиха я на апарата за проверка и не забелязаха нищо съществено. Съвсем редовна. Това ме побърка. Погледнах номера- онзи същият, който ми беше известен от преди и го знаех наизуст.

- Имате грешка - казвам - мисля, че банкнотата е фалшива.

- Вие имате грешка - отговори ми чиновничката, усмихвайки се лъчезарно - съвсем редовна е...

Онова, което ме довърши окончателно беше, че хуквайки обратно към село, заварих  Шилю и компания се бяха събрали надвечер на двора под крушата на една голяма софра; ядяха и пиеха и праскаха кючеци, заедно с полицаите, които уж бяха отишли да правят разследване. Разследване ли? Кьорава работа...

Подвих си опашката и си заминах. Надявах се, че след като  плъзнат по нашироко, фалшифките все пак ще бъдат  открити.

Скоро след завършването на оградата, започна и строежът на къщата.

Голяма къща, хубава къща, раздвижена, нагъната, остъклена, с чардаци, с тераси - все едно собственикът е бивш директор на фалирала банка.

Алармирах и пресата, разбира се, все така анонимно. Резултатът беше, че  на следващия ден видях няколко журналисти на софрата с Шилю и компания - ядат и пият, а други правят снимки на новия строеж и интервюта с подрастващите хубавици на фамилията. Излезе и статия в областния вестник. Оказа се, че този Шилю бил честен бизнесмен, много буден, много прогресивен - истински духовен водач на ромското население. Никой и дума не обелваше за фалшивите пари.  Всички твърдяха единодушно, че са си  съвсем редовни и толкова. Майната им на серийните номера - кой ти гледа серийни номера в тези сиромашки години.

Изпратих съобщение и на прокурора, пуснах и някакви  бележки по различни интернет сайтове. Нищо. Абсолютна тишина...

Като пискюл на всичко беше информацията, която прочетох в един провинциален вестник, че въпросният  Шилю е избран за председател на районната организация на някаква циганска партия - Евророма ли беше,  Дрома ли беше, кой знае - вече не помня - абсолютно сбъркана работа; той даже не можеше да се подписва и единствено, което умееше да прави, беше да краде. Май че е достатъчно...

А строежът напредваше, напук на моите очаквания, че някой ден ще дойдат и ще му щракнат белезниците на този "честен бизнесмен". Ядец!

Скоро развяха  трикольора на покрива на голямата къща, а освен това в двора спря едно съвсем ново БМВ на големия  син, последвано от още едно на по-малкия. Младите циганки захвърлиха шарените шалвари, навлякоха вносни джинси и се накичиха с бижута, младите цигани също тръгнаха по модата - с маркови облекла, дори започнаха да се изрусяват - голям майтап са циганите блондини - дори някои проговориха на български в съвсем типичен стил и акцент - истински бисери на красноречието:

- Апап, ти знаеш ли, че Салито станал гей? - коментира един ром-тинейджър в барчето, отпивайки от уискито.

- Не думай, ами как разбра?

- Щото не пие. Нито уиски, нито мастика...

- ?!

- Ами Мустафата и той гей.

- Айде бе!..

- Вярно, бе. И той не пие...

И т.н. Изумителна житейска философия.

Самият Шилю се намъкна с цялото си великолепие в един  чисто нов тъмен костюм - може да беше и на Версаче - бомбе, вратовръзка, лачен чепик и се появяваше навсякъде в този вид. Истински джентълмен.

Гледам и не вярвам на очите си. Гледам и тъпея. Ама хич нямам представа как тези дяволи успяха да вкарат в оборот толкова много фалшиви пари и никой не се опита да ги спре. Ако бях аз, сигурно щяха да ме арестуват още на втория ден и да ме накарат да изпиша цяла кофа  мастило с показания. Много се издигна набързо този  Шилю. И то благодарение на моята глупост.

Все пак накрая го заловиха, ама съвсем инцидентно и по съвсем друг повод. В типично негово амплоа. Хванаха го в съседното село как краде кокошки. Стопанинът го сгащил посреднощ в курника както бил изтупан като за дипломатически прием - костюм на Версаче, бяла риза, бомбе, вратовръзка, лачен чепик... Парфюм "Кристиан диор".

- К`во търсиш тук, бе мамка ти циганска?!

- Бате, влезнах за малко да нахраня кокошките и се застоях, щото много хубаво кукурига тоя петел. Акъла ми взе. Да рачиш да ми го продадеш...

Така и беше записано в съдебния протокол: "Човекът влезнал да слуша как кукурига петелът."

Невинен!

Р