Моля се... Да, моля се за твоето внимание! Моля се да съм веднъж поне нещо повече за теб, нещо различно... Защо ли? Нека ти обясня...

-Къде ще ходиш пак, къде ще излизаш, с кого?
-Е, нали ти казах, както винаги с приятели, не ме чакай, сама изкъпи дъщеря ни и я приспивай, не знам колко ще се бавя... 
-Как е възможно? Не поемаш грам отговорност, решаваш нещо и просто заминаваш!
-Не ми се започва отново този спор, тръгвам...

Всяка вечер е така, нали? Да, знам, казвал си, че не искаш да ме натоварваш с твоите проблеми, но аз го знам... Приятелите ти ми го казват... Да, същите тези приятели, които бяха на сватбата ви, на раждането на детето Ви, (когато тебе те нямаше). И след тези две изречения от двете страни идваш... идваш при тази, която те кара да забравиш злободневието, грижите, проблемите, нервите... Тази, която не се интересува от друго, освен да си до нея в момента! Не ти задава въпроси, не тропа с крак, не ти иска отчет, не те кара да се ядосваш, не те занимава с нейните проблеми и ядове, не очаква помощ от теб, не иска да обещаваш нищо... Тя е всичко, което съпругата ти не е! И ти това харесваш... Тази взаимна необвързаност!!!

"Хайде побързай, карай по-бързо... откога те чакам, не можеш да се отървеш от жена си навярно! Ох, пак тази мисъл... Забрави я, изгони я от съзнанието си, какво като е женен, явно ти го трогваш с нещо... Ами да, снощи например каза, че си неповторима, прекрасна, страхотна, всичко, което е искал..." 

Звукът, издаващ автомобила му, се чу много преди да се види, че се задава... Най-после! Закъсня с почти 10 минути. Рязко спиране, точно на сантиметри от нея - типично негов стил! 

-Най-после се отървах, нямах търпение да те видя!

Следва целувка... Но не просто целувка, а ЦЕЛУВКА! Онази - изгарящата, неудържима, изпепеляваща, страстна целувка, която като че ли кара цялото ни същество да трепне, целият ни ум да се обсеби от прекрасни мисли за споделени мигове и сбъднати мечти! Край! Стига толкова, увлякохме се: "споделени мечти"... тук май обърках романите, в тази книга няма нищо споделено, нищо! Втората не е обичаната, нейните мечти не се изпълняват... никога... те си остават плод на фантазия и на типично женска романтика, която е почти неугасима! 

-Един Господ знае дали е с приятелите си, ако му се обадя ще се ядоса, ще ми каже пак, че не може да диша спокойно от мене, че си въобразявам, че само си мисля глупости, които няма как да станат и правя от мухата слон, та той просто излезе да пие една-две бири с приятели, дори и не пие бира, все уж затова излиза, а кафе пие, защото е с колата! И защо ли изобщо я взима тази кола, сигурно заради лошото пиянство на стария му съученик, нали все трябва да има един трезвен шофьор!
-Мила, знам, че ти е трудно да го приемеш, но според мен съпругът ти ти изневерява! Не може почти всяка вечер да излиза с приятели от 3 месеца насам, а друг път да е излизал веднъж седмично! Не си ли усетила нещо странно в държанието му, да е на двете крайности - ту много мил, ту ужасно раздразнителен? Да си ли видяла червило по ризата му или не дай си Боже по бельото му, да мирише на друг парфюм или в колата му да има фасове с червило в пепелника, да му е надран гърба или нещо такова, помисли си...според мен е странно и няма да не можеш да разбереш, да не можеш да го хванеш... 
-Не знам вече какво да си мисля, не знам... Ще му се обадя, а колкото иска да се сърди после...

Не, нямаше спиране, страстта толкова се беше разгоряла, беше толкова неудържима, бяха неспособни да спрат...

"Това е животът... Тя, ох, Боже, тя ме побърква, тя ме кара да не знам къде съм, тя е моят "малък" сладък грях, но и такава ще си остане, защото тя е страхотна любовница, но съпругата ми е майката на детето ми и винаги ще си остане такава - майката на МОЕТО дете, което е всичко за мен..." 

-Телефонът ти няма ли да спре поне за малко да звъни?!
-Кажи какво има, прекъсваш ни играта, казвал съм ти хиляда пъти, че не е нужно да ми се обаждаш през 10 минути - няма да избягам никъде, спокойно!... Да, тук сме, но аз излязох навън, за да не се излагам пред момчетата, че жена ми звъни нон-стоп... Скоро няма да свършим и стига си ме държала на телефона, омръзна ми да се преструвам, че ми звънят за работа и няма как да не вдигна!... Добре, че е заспала по-бързо тази вечер, не като снощи, целуни я от мен ... Чао!
-Къде отиваме?
-Където кажеш разбира се...

Отново следва целувка. Винаги така се започва. Така се започва вече вторият път, един път на никого не стига.

-Ето, мила, ядоса се, че им прекъснах играта! Не знам, няма за какво да ме лъже, не би крил от мене, уж щяхме да си казваме, ако някой излезе от пътя и, още преди да се омъжа за него, той ми призна, че е стъпил встрани една вечер! 
-А ако сега не е една вечер, ако е с една... Ако си има любовница, която знае за теб и се крият, тя се съобразява и не му звъни по всяко време?
-Глупости! Никоя не би искала да е любовница! Да не е луда?! Вместо с необвързан, да се занимава точно с моя мъж! 
-Е, щом някои си имат любовници, значи има и такива, които са съгласни да са на второ място и да се съобразяват с факта, че мъжете, с които излизат, са женени! 
-Да, но те сигурно не знаят, че са втори, мислят си, че са единствени, не знам... бебето се събуди, а ти стига си ме карала да вярвам в глупости! 

"Как ли се чувства в момента? Сама! Вече е почти 2 след полунощ, а тя е в голямото легло сама, а той... той е до мен и не му се тръгва! Знам, че иска да се прибере, знам, че иска да запази добри отношения с жена си, знам, че никога няма да е само мой, че никога няма да остави семейството си заради мен, та коя съм аз за него?! Знам, че съм пречка, че го разсейвам, че го карам безгласно да излиза от вкъщи и да се прибира вкъщи! Карам го, но не с думи, той сам иска да идва при мен... Какво ли значи това? Не, няма значение какво означава, пак ще почна да си въобразявам, че съм нещо повече от момиче, с което "си изкарва добре" Знам, че това няма бъдеще, но защо не мога да спра, не искам... Защо? Защото е забранено? Защото ми харесва? Защо? Ох, той е толкова прекрасен... Знае как да се държи с една жена, съпругата му навярно е най-щастливата жена на света с такъв мъж до себе си" 

-Ти си ми приятелка, бъди честна с мен, откога съпругът ти не ти е правил жестове, да те изведе някъде, да ти се порадва, да ти подари нещо, макар и малко? Откога? 

-Не знам, вече не помня!

"Какво да правя? Тая малката ме побърква, трябва да спра да излизам с нея, да и се обаждам по телефона, трябва да спра всякакви контакти с нея, ще става все по опасно... ами ако се влюбя? Неее! Какви глупости приказвам?! Никога не съм, та сега ли?!

-Беше страхотна тази вечер, искам утре да ти чуя сладкото гласче, за да ми тръгне добре деня!
-Разбира се, и аз искам да си първото нещо, което чуя сутринта!
-Ще ти се обадя, миличка! Сладки сънища и не пропускай да си мислиш за мен!
-Няма! Как бих могла да не помисля за теб?!

И отново тази целувка, която като че ли няма край, не за друго, а защото нито единият не иска да спре...

Целият този роман завършва с три израза...

Съпругът: "Трябва да СЕ спра! Но не мога!"
Съпругата: "Трябва да Ги спра! Но как?"
Другата: "Трябва да Го спра! Но не искам!"