В ъгъла стоя сама и се мъча да спра сълзите си, но не мога. Имах да ти казвам толкова много неща. Направих го и това накраме да плаче още по-силно. Казах ти как се чувтвах преди, казах ти защо оставих те и колко унижена се почувствах. Помислих си, че свободата ще е моето спасение. Помислих, че краят на това начало ще е моето спасение от една лъжа...
   Всяка мисъл сега е тъга. А не знам дали времето ще излекува всяка моя рана, която сама си причиних. Спомените бяха болезнени, а напред ни чакаше нещо различно, но какво...не знам... Кажи ми какво да направя, за да те забравя... Кажи ми как да разбера, че думите ти не са просто игра за да ме  успокоиш? Как да разбера това ли е краят или времето ще покаже нещо друго? Не сбърках ли като помолих ти да върнеш слънцето в душата ми, спокойствието, за което толкова копнея?  Почувствах се сама, съвсем сама, без приятел, на който да споделя болката. Почувствах се предадена. Видя и ти съзите ми. Усети мъката ми.
   За пръв път показа ми какъв си. За пръв път разбрах какво се крие в теб.   За пръв път ти говори с мен открито, без да се засмееш нагло, без да си помисля, че се подиграваш на  мен. За първи път ти бе искрен с мен. За първи път аз знаех какво искам. И аз първи път не го получих.
    Стоя сама и плача. Стоя, но някак всичко промени се. Вглеждам се надълбоко и виждам, че примирих се. Приех това, което каза ми. Като малко дете ти се доверих. И питам се: къде отиде любовта? Ще се върне ли? Ще я видя ли отново? Дали с течение на времето ще бъда пак твоя?