В ъгъла стоя сама и се мъча да спра сълзите си, но не мога. Имах да ти казвам толкова много неща. Направих го и това накраме да плаче още по-силно. Казах ти как се чувтвах преди, казах ти защо оставих те и колко унижена се почувствах. Помислих си, че свободата ще е моето спасение. Помислих, че краят на това начало ще е моето спасение от една лъжа...
Всяка мисъл сега е тъга. А не знам дали времето ще излекува всяка моя рана, която сама си причиних. Спомените бяха болезнени, а напред ни чакаше нещо различно, но какво...не знам... Кажи ми какво да направя, за да те забравя... Кажи ми как да разбера, че думите ти не са просто игра за да ме успокоиш? Как да разбера това ли е краят или времето ще покаже нещо друго? Не сбърках ли като помолих ти да върнеш слънцето в душата ми, спокойствието, за което толкова копнея? Почувствах се сама, съвсем сама, без приятел, на който да споделя болката. Почувствах се предадена. Видя и ти съзите ми. Усети мъката ми.
За пръв път показа ми какъв си. За пръв п ...