Ябълката

Наистина беше най-красивата сред всички набрани ябълки. И цветът ù и лъскавата ù кожа, и всичко. Само да не се хвалеше толкова много. Направо дотягаше. Всички други ябълки  роптаеха. Не можеха да я понасят вече.

- Много съм красива, нали? Ще го отречете ли? А на вкус съм неповторима. Сочна, сочна съм, не като вас.

- Стига, престани да се хвалиш. Омръзна на всички - се обади една малка ябълчица. - Бъди по-скромна. Знаеш ли какво са казали хората: ,,Хубавите ябълки ги ядат прасетата. "

Разговаряха си ябълките и никоя от тях не видя двете червейчета. Те също си размениха думи. Едното каза на другото:

- Аз ще влеза съвсем леко в тази горделивка.

- Аз ще те последвам - се обади другото.

Така тихичко и лекичко се провряха в ябълката, че даже и тя нищо не усети. Толкова се беше замаяла от хвалбите си. Червейчетата бързо вършеха работата си. Много бързо я вършеха. И слушаха. Ябълката казваше, че е достойна за царска трапеза.

Когато  бяха поднесени ябълките и така или иначе ябълката попадна в човешките ръце, се случи,  вече всички се досещате, какво. Ами, просто тя не можеше да се яде. И наистина горделивата, красива отвън ябълка, беше изхвърлена.

То е така и с хората. Може човекът отгоре да е лъснат, а в главата да е блъснат.

Повече скромност, моля. Повече скромност.