Бях седнал зад волана в колата, а около мен още петима души- спящи, усукани и изкривени, с пускащи слюнка усти, мъже и жени, завити с якета, полуголи, опърпани, раздърпани, някои прегърнати, други сами, всичките тихи и невинни. Аз вадех фасове от пепелника и ги палех един по един, а слънцето се издигаше пред мен със своята нежна топлина и бавно превръщаше нощта в ден.

            „Колко лесно би било, ако винаги беше така“, мислех си аз. Картината по изгрев винаги е различна от тази по залез. Залезът носи възбуда и оформя нощта, а изгрева ни дарява със заслужен покой. По изгрев няма какво да се обърка. През нощта някой може да умре.

            Гледах как розовите облаци се отдръпват встрани. Как от полетата под нас се надига фина пара и слушах как въздухът трепти в тишина. В далечината дърветата бавно поклащаха клони и ми действаха така отпускащо и хипнотично. Всички обекти, които виждах се бяха сякаш хванали здраво едни за други и оформяха помежду си един цялостен и съвършен механизъм.

            Някой на задната седалка се размърда и магията се развали. Ето толкова му трябва на човек, за да изпита чист душевен смут.

            -Ахх- провлачи Роби и разбута Моника, за да може да се протегне.- Колко е часът?

            -Някъде към пет- казах му аз.

            -Ух.

            Той търкаше очи и се мъчеше да разбере къде точно се намира и как точно е стигнал дотук, само дето процесът му беше по- различен от моя. Той порови из краката си, изхвърли навън празна бутилка от вино, огледа се, погледна си телефона, смутолеви нещо за десет часа, прескочи вратата (колата беше кабрио) и започна да прави лицеви упори.

            -Ей, пусни малко музика- ми изкрещя.

            -Другите още спят.

            -Ще спят като се приберем. И без това трябва да се махаме оттук.

            Пуснах радиото и гласът на водещият забуча:  „Дами и господа, нека всички приведстваме Ягодовата луна на лятното слънцестоене. Днес за пръв път след „Лятото на любовта“ от 1967ма година най- светлият ден в годината ще бъде последван от най- светлата нощ…“

            -Песен, брат ми, песен- крещеше Роби, докато се трудеше усърдно на трийсетото повторение. В гласа му можех да чуя как главата му се е подула. Пуснах някаква комерсиална станция и леко се отпуснах назад. Замислих се за Ягодовата луна и се питах какво ли ще ни донесе. Ако нашият живот е цикличен и всичко се върти и повтаря, както от известно време насам се мъчех да повярвам, то не беше ли възможно да ни чака ново Лято на любовта? Нима отчаянието, което бележи нашето поколение, няма най- накрая да избие в някаква посока? Ами отегчението? Скуката? Възможно ли е да продължаваме още без никаква цел? Колко приложения за АйФона трябва да ни омръзнат, преди да вдигнем глави и да огледаме какво се случва покрай нас?

            „Хората започват да се усещат- мислех си аз.- Малко по малко, един по един, ставаме много. Не е нужно да е сега. Нека да е есен… или пък зима на любовта…“

            -Ааау, аау, ау- чух едно провлачено охкане зад гърба си.

            Обърнах се и видях Моника, която се опитваше да си раздвижи ръката.

            -Майко, как боли…

            Роби се хилеше и я гледаше от страни.

            -Ти си я затиснал, глупак.

            -Слабо накзание за олигавената ми буза- каза той и после, като присви очи, продължи.- Мале, колко си страшна в момента. Алекс- обърна се той към мен- Пали колата и да вървим, че като се съмне съвсем ще видим такъв ужас, че и довечера няма да можем да спим.

            На него му беше забавно, а на нея толкова тежко, че нямаше сили дори да се заяде. Бърчеше вежди и си търкаше слепоочията с пръсти.

            -Да се прибираме, Алекс- каза тя.- Тоя глупак ми лази по нервите.

            -Мислех да се поразходим някъде и да пием кафе.

            -Така като ме гледаш дали ми е до кафе? Искам да си доспя!

            Роби беше застанал зад задния капак и я имитираше. Между другото го правеше доста добре: сбръчканата физиономия, злобния поглед, резките движения на ръцете… Двамата се засмяхме, а тя започна да пищи:

            -Вие някакъв проблем ли имате с мене? За какво постоянно трябва да се заяждате?

            С Роби я гледахме недоумяващи.

            -Тъпаци- добави тя.- Все някой да ми развали настроението.

            Роби се върна на седалката и запалих колата. „Права е- помислих си.- Винаги някой ще ти развали настроението.“