Бях седнал зад волана в колата, а около мен още петима души- спящи, усукани и изкривени, с пускащи слюнка усти, мъже и жени, завити с якета, полуголи, опърпани, раздърпани, някои прегърнати, други сами, всичките тихи и невинни. Аз вадех фасове от пепелника и ги палех един по един, а слънцето се издигаше пред мен със своята нежна топлина и бавно превръщаше нощта в ден.
„Колко лесно би било, ако винаги беше така“, мислех си аз. Картината по изгрев винаги е различна от тази по залез. Залезът носи възбуда и оформя нощта, а изгрева ни дарява със заслужен покой. По изгрев няма какво да се обърка. През нощта някой може да умре.
Гледах как розовите облаци се отдръпват встрани. Как от полетата под нас се надига фина пара и слушах как въздухът трепти в тишина. В далечината дърветата бавно поклащаха клони и ми действаха така отпускащо и хипнотично. Всички обекти, които виждах се бяха сякаш хванали здраво едни за други и оформяха помежду си един цялостен и съвършен механизъм.
Някой на задната седа ...