Чаках децата. Нарочно - 15 минути по-рано, защото се страхувах, че ще закъснеят, а той най-много от всичко мрази да се закъснява. Вяра бе точна, но Бела я нямаше. Ту ми даваше "заето" с джиесема си, ту ми казваше, че "след пет минути пристига". Най-после - ето я и нея!
  "Яхнали махалото" е на две крачки оттук. Слизаме по стълбите. От улицата е трудно да се досетиш, че тук има заведение, но то е добре известно на хората от квартала. По стените и в нишите под прозорците навред са разположени часовници от всякакъв вид. Оттам и името, вероятно, на ресторанта.
  Той ме чака на "нашата маса" - зад стената надясно от бара, в отдалечено помещение. С тъмносин официален костюм е, с вратовръзка на дребни фигурки и току що напарфюмиран. Безупречна прическа. Очила с правоъгълни стъкла, които страхотно му отиват. Сърцето ми се свива от радост и страх дали децата ми ще забележат колко е хубав! Става и поема палтата ни.
  Сервитьорите тук са безшумно-учтиви. Младото момче веднага раздава менютата.
  Бела вече е ударила една бира с баща си и се смее пресилено:
  - Преди малко имах среща с баща ми и гаджето му, сега съм с майка ми и с нейното гадже, а после ще съм с Вяра и с нейното гадже.
  Бела е на 18. Дългокоса. Гръндж. Малко птиче, нетърпеливо всеки миг да излети, а е още толкова крехко! Вяра е на 22. Руса. Красива. Изглежда улегнала.
  Той е спокоен. Насърчава ги да си изберат от менюто.
  - Аз вече съм яла - обяснява едната. - Някакви пилешки хапки.
  - И аз не съм много гладна - казва другата. - Размразявах хладилника. Баба ми беше направила сарми с лозови листа...
  На ум отбелязвам, че той много обича лозови сарми. Даже ме бе питал дали мога да му сготвя.
  - Исках да се срещна с вас - започва той почти тържествено - първо, защото ти - той mосочи Вяра - заминаваш след два дни за Франция. И второ, защото исках да изляза на светло. Не обичам да съм в полулегалност.
  Вяра и Бела го гледат и се усмихват учтиво. Познават го по физиономия. Преди три месеца заедно пътувахме от Щатите - те двете, аз и той. Той беше на седалката до мен в самолета на връщане; дълъг и уморителен полет, през време на който не бяхме разменили кой знае колко думи.
  - Веднага минавам на "ти" - продължава той. И започва да разказва "нашата" история. - Всичко започна на тази маса. В края на пътуването ни дадох една визитка на майка ви, тя взе, че ми се обади и аз я поканих на ресторант. Последва един фантастичен уикенд в Гърция заедно и ето ни вече почти три месеца се срещаме.
  Вяра и Бела проявяват променлив интерес. Май някои неща за себе си ни ги бе споменал по време на полета. С напрежение слушам познатия разказ за първия му брак, за втория му брак, за Голямата му Любов, заради която се развел втория път и на която аз донякъде съм приличала...
  - Я си сложете ръцете на масата - подканя ги той и те ги скриват. - Искам да видя дали е генетично - и взема ръката ми. - Ето тези малки ръце гледах през цялото време и ужасно ми се искаше да ги докосна... Какво мислите за ранния брак?
  Разказала съм му, че Вяра си има сериозен приятел от четири години. Не искал "и тя да повтаря моята грешка" - това, слава Богу, този път го спести, но ми го е казвал преди. Не обичам да изследват под лупа личния ми живот.
  - Ами една жена трябва да роди децата си млада - взема думата Бела. - При късните бременности честотата на генетичните дефекти нараства.
  - Един мъж преди 30 и една жена преди 24 не са готови за брак - категоричен е той.
  Интересно. Беше спазил това "условие", а и двата пъти браковете му се бяха провалили.
  Разговорът прехвръква към заминаването на Вяра за Франция.
  - Аз ще те закарам на летището - веднага предлага Той. Делово се уговаряме - след два дни, в 12 на обяд ще дойде с колата.
  Салатите са изядени. Виното и бирата - изпити. Вяра и Бела внезапно хукват към следващите си срещи. Оставаме аз - жена на 40 и той - мъж на 70. И двамата паднали от облаците, яхнали махалото в този ресторант на пъпа на София, и се мъчим с тежестта си да блокираме времето, за да изживеем може би последната си любов.