З а щ о?

Дъждът шибаше право в лицето ú. Но тя не усещаше нищо. Сълзите се смесваха с водните капки в една бърза река, която попиваше в душата ú. Искашеú се да потъне, да удави мисълта си, да не си спомня нищо... Тичаше и смесваше себе си с неизброимите дъждовни капки. Но болката не отминаваше.

Той отчаяно гледаше празното пространство пред себе си. Нищо вече нямаше смисъл. Няма изгреви, няма залези, денят и нощта си приличаха – като две капки вода... Как ще живее? Защо? Точно, когато се почувства жив, точно когато душата му усети магията на полета? И внезапно всичко се срина... Потроши се с взлом, като след непредвидена терористична атака. Но... нима това не бе истински тероризъм? В главата му отчаяно се блъскаха въпроси, един от друг по-абсурдни, неразрешими, обречени. Никога повече не би я намерил, никога! Точно когато я срещна... Дива болка покоси душата му. Не! Няма да се предаде! Ще я търси, докато го има! Ще обходи всички форуми в мрежата, ще се превърне в хакер, но един ден ще я открие отново! Иначе... за какво да живее?

***

Лидия трескаво включи компютъра. Напоследък някаква странна тръпка я караше да поглежда в електронния сайт с тайна надежда. Писмата от Филип зачестиха. А нейното любопитство прерасна в нетърпение. Чакаше следващия ден с непонятен копнеж, с тайна надежда. Чакаше... поредното съобщение. Какво се случи, тя не знаеше. С какво се привлякоха, как се откриха, нямаше обяснение. Знаеше само с какво нетърпение чака да погледне в сайта и да види там знака с малкия плик... Филип... Истина или фантазия?

***

Филип не можеше да повярва. След толкова време на безкрайни празнодумия, след толкова писаници на повърхностни думи и реплики, изведнъж от киберпространството се появи тя – нежната и изненадваща Лидия. Дали в действителност беше такава? Или играеше добре заучена роля като перфектна самодейна актриса? А може би беше актриса в живота? Знае ли някой? Кой в тези времена би се наел да гарантира чие лице е зад маската на потребителското име? Но... Лидия беше нещо различно. Откакто се появи, мрежата по някакъв начин оживя за него. Неусетно, навикът да седне, за да проветри малко мисълта си с леки шегички и нищо незначещи думи, се трансформира в някакъв неосъзнат копнеж – да я „чуе”, да долови мислите ú в необятното пространство. Дните му придобиха нов смисъл, а очакването да дойде вечерта, за да се потопи в мрежата, се превърна в най-вълнуващото нещо за него.

***

Лидия гледаше недоумяващо имейла в електронната си поща. Какво бе нарушила? За какви права й говореше този странен Шепот... Ама че име! Откъде го бе измислил? Направо й се повдигаше. Какво искаше в крайна сметка? Какъв се явяваше в сайта, за да има претенции и изисквания към нея? Дали да отговаря изобщо? Или да си трае, докато се разбере какво стои зад това?

***

Филип недоумяващо четеше това налудничаво писмо. Този какво? Иска да го изнуди? За какви пари става дума? Откога започнаха да искат пари и за този сайт? Май всичко в този свят се опорочи. Няма поне малко свободно пространство за обикновените хора като него, където да отдъхнат на спокойствие, да се позабавляват, да побегнат от и бездруго нелекото си ежедневие. И изведнъж – плащай! И тук! Тази държава стана непоправим и безскрупулен обирник! И хората в нея, достойни деца на своята майчица, дори се опитваха да я надминат. Ама че гадост! Ще му свие сърмите на този... Шепот. Що за име! Простотия! То тези шептящите май са най-опасните злосторници, прикрити зад съскащия си език. О, сега още ще му спретне подобаващ отговор! Направо ще му натрие носа, ама така, че да загуби и шепот!

***

Нещо порочно ставаше, нещо ненормално и извратено, дотолкова нелогично, че Лидия се потресе. Явно ще трябва да отговори на тези откачени имейли на... Шепота. Но в никой случай няма да шепти, а ще крещи – ей така, с цяло гърло ще кресне насреща му! Какво си мисли той? Да я манипулира? Да я изнудва? Пари! За какви пари й говори? Че тя ако имаше пари, да не би да би седяла по цяла вечер пред компютъра, вместо да си грабне тялото и да отиде някъде да се повесели? То животът толкова се изроди, че хората обикновено рядко можеха да си помислят за такива екстри – да се срещат на живо. И започнаха да потъват в невидимото пространство на мрежата, като така постепенно загубиха нормалното си усещане за истинското. Но кой беше виновен за това – мислеше отчаяно Лидия. Кой? Нейна ли бе вината, че не може да си позволи да се срещне с приятели, вместо да сплесква задните си части с часове на стола пред монитора и да пропилява вечерите си в безпредметни разговори с... Знаеше ли изобщо с кого!

Но сега... Точно сега ли трябваше да се случи това, точно когато се появи Филип. Наистина искаше да го обсъди с него. Но преди това ще се накрещи на Шепота, поне да й поотмине малко яда. Постави пръсти на клавиатурата и като пианист-виртуоз затанцува по нея. Сама се наслаждаваше на дивите крясъци, вплетени в думите. Всяка от тях направо вибрираше – от силата на звука! Почувства се доволна от себе си. Надяваше се, определено бе сигурна, че Шепота ще изчезне завинаги в постоянно безмълвие.

***

Тази вечер Филип не успя да влезе в сайта, не можеше да повярва на очите си – изхвърлен! Като отрязан с кама! На късове, на безброй дребни парчета, които се гърчеха безформени из прахоляка на това безумие. Той не може да влезе в сайта! Не може! И само толкова – отнети права! Гледаше празния екран и не знаеше какво да мисли. А Лидия? Какво ще си помисли Лидия? Та тя ще го чака, както толкова други вечери напоследък. Страх сви гърлото му. Как ще ú обясни? Къде ще я открие, за да ú каже какво се е случило. Разтреперан от ярост, затрака с пръсти по клавишите. Ако имаше силата през тях да стреля, не би се замислил... И този Шепот щеше да замлъкне с крясък, последен предсмъртен крясък! Кретен! Сега ще му каже още веднъж какво мисли и за него, и за сайта му, и за всички алчници, подобни на него. Ще го публикува открито някъде, така че всички да видят, да разберат, че повече не може по този начин, че това е гавра с човека и пределът е минал всякакви граници. Някой трябваше да го каже, да разтърси от тази глупава летаргия хората. А би ли могъл? Има ли кой да го чуе? Не беше ли се изродило вече обществото, позволяващо развъждането на подобни рекетьори навсякъде? Филип пишеше с треперещи пръсти...

***

Лидия недоумяващо четеше надписа – няма повече право да влиза като потребител в този сайт! Няма право – думите като чук се забиваха в съзнанието ú и трошаха малкото останала надежда, че нещо, все пак, би могло да се направи. Даде си сметка, че всичко е безнадеждно. Дали след онова писмо?... Шепотът е изсъскал в мрежата... Повдигаше ú се – от погнуса. Отвори пощата – оттам я гледаше нов имейл с натрапчивото име. Дали... или... Не, все пак ще има смелостта да погледне какво още може да пише този глупак. Онемя! Всичко в нея се сви на една малка топчица. Даде си сметка, че е попаднала в безумната клопка на умопомрачен и извратен гадняр. Но това не бе най-страшното. Мисълта ú отчаяно закрещя, не можеше да понесе такава развръзка. Точно когато се почувства запълнена, цяла, мечтаеща, точно когато намери човек, с когото можеше да говори спокойно и да бъде себе си, някой реши да ú затръшне вратите към него... по този невероятен начин! Гърлото ú се сви, странна буца заседна дълбоко и започна да я души отвътре. Душата ú се сви като попарена. Всичко загуби смисъл. Лидия гледаше празния екран... и плачеше. Никога повече... никога...

***

Филип се чудеше на глупостта си – толкова време вече си пишеха, а той не се осмели да поиска електронния ú адрес. Защо? Какво го възпираше? Тогава не би имало значение случилото се, би му било все едно ще го изключат или не от сайта, ако ще от всички сайтове на света. Но сега? Как би могъл да открие Лидия? Съзнанието му се напъваше да роди някаква идея, напразно. Всичко бе като парализирано в него.

***

Лидия проумя, че никога повече няма да срещне Филип, по никакъв начин не би могла да открие следите му. Сърцето ú не искаше да понесе тази болка. Не можеше. Разкъсваше се на безброй болезнени късчета, които напираха да се разпилеят в пространството. Още миг и ще експлоадира! Стана и хукна навън...

***

Дъждът шибаше лицето ú и смесен със стичащите се сълзи придобиваше някакъв вкус – на обреченост, на безнадеждност... Всичко бе загубило смисъл, имаше само дъжд и... болка. Тичаше, тичаше... до изнемога... Времето не искаше да спре, като дъждът... А тя нямаше сили... за нищо... Само тичаше – да забрави, да се обезличи, да се разтвори в дъжда...

Той обикаляше пустите улици... И мислеше... Ако трябва, ще обърне света, но ще я открие! Ако трябва, ще слага обяви във всеки съществуващ форум и сайт, дотогава, докато тя го познае! Но няма да остане безучастен и да се примири с поредното извращение в тази страна – хора да убиват душите на хора! Ще я открие с цената на всичко! С цената на всичко!

Но защо? Защо?

Дъждът пое въпроса от мисълта му и го разпери като черен чадър над земята...