Спомням си, като бях на десет и минавах покрай пантеона да лющя злато от купола с ключа, де висеше на врата ми, спрях до един грамаден орех, пълен до горе. Ама на високо. Не мога да набера. Седя и се чудя как да се кача. По едно време като духна един вятър. Страшен! И взе, че събори ореха. Веднага дойдоха разни бабки отнякъде, като от нищото, и го почнаха. Докато се усетя, го обраха до шушка. Успях десетина ореха да взема, тоест да напълня единия джоб. После ги отварям на един камък, те кухи и вътре някакви паяжини, като изгнило. Всичките такива. Мина една от бабите с две торби, гледа ме и се смее;
- Ти баш изгнилите си обрал, баба... Нà ти малко здрави.
Бръкна и ми даде шепа от нейните. И верно бяха хубави. Викам ù:
- Е как ги различи, бабче?
- На тая земя бая трябва да поживееш, баба, да свикнеш да различаваш нещата. Животът ще се врътне, както слънцето около земята, и ще се научиш. Жалко, че тъкмо като се научиш, и трябва да си ходиш. Ама може би тва е целта, бабиното. Не да използваш наученото, а просто да го разбереш.
- Абе, бабче, викнах аз, днес учихме, че не слънцето, ами земята се върти. Какво приказваш и ти...
- Земята, баби, ако се въртеше, щеше да разбереш. Те все я обсъждат, спорят. Била плоска, кръгла, била вдлъбната, крушовидна, топчеста и куха, а истината е, че тя е черна, мръсна и скърца между зъбите.
- И къде свършва - попитах.
 - Никъде, отвърна тя, няма ръб отде да паднеш, като космоса е. Не им вярвай, че я обходили, или видели отгоре. Лъжат, баба, лъжат, като дърти цигани. Земята е като в клетка. Като в орех. Една клетка е пълна с галактики. Викат им чехълчета и митохондрии. Та земята и тя така. Плува в течност и има ципа.
- И ние сме под ципата?
- Да. Като бебетата. И като умрем, ще се родим извън тази клетка. Там, където е всъщност всичко. Айде, баба, че ще ми загори манджата. На ти още една шепа орехи.

Изсипа ги в ръката ми и си тръгна. След няколко крачки се обърна и викна:
- И като ги събираш, гледай да са по-тежки, баба...
Аз кимнах, сложих ги в другия джоб за после и отидох да си чагъртам златото от пантеона, чудейки се, като ходя по земята, нагоре ли вървя всъщност, или надолу.