Да започнеш да приемеш различността в хората е знак, че си добавил мъдрост. Няма как да бъдем еднакви, защото не сме се пръхнали от едно тесто- различни са ни яйцата, маята и времето на втасване.

Аз не обичам цветя, не обичам да ми подаряват цветя по-точно, особено стайно саксийни, които изискват продължителна грижа, защото просто тая дейност, която не е особено трудоемка погледната отстрани, ме натоварва... психически.

Не обичам да седя на дивана и да гледам телевизия. Диванните хора не ги разбирам, но ги приемам такива каквито са, доскоро не го правих /приемането/, но осъзнах, че с думи, съвети, дела, сълзи, сополи, молби, вопли, заплахи не можеш да промениш никой, ако той сам не го желае. Приемаш и ако нещо не кореспондира с теб, се дистанцираш. За да ти е леко. Донякъде. Дорде може.

Обичам градската среда, дори миризмата на изгорели газове крие в себе си очарование, приемам и тази на отдавна умрели морски дарове... Защото те си вървят с морето, а къде без него? Не се диша без вълни, а особено приятно е когато гората се среща с него. Спира ми дъха, спирам да мисля, спира да ме има... Съществува и друга гледка- как тухлата среща брега. Но това не е моята тема сега.

С годините дори приех и червената си коса. Приех, че съм вещица и вероятно са ме горили на клади през Средновековието. Също някаква генна мутация, която им/ни/ притъпява усещането за болка... Демек има и положителна страна. За нервите добре, но за душата? Ако имаше вродена упойка и за нея...

О, да,..Може с бира! Понякога.

Да е различно всеки ден.