Ако човек има възможност да живее вечно, ако това му коства да обрече на вечен Ад този, който го обича, би ли го направил? Аз бих…

***

Прибрах се вкъщи горе-долу навреме. Къщата се тресеше. Вратата на килера се крепеше кажи-речи на едно болтче, а ударите идващи отвътре бяха мощни - туп…Туп...ТУП. Наподобяваха сърце. Гневно сърце. Сигурно се досещаше какво го чака…

Приближих се бавно до вратата, знаейки, че все пак съм дошъл навреме и любопитен да разбера дали щита ще избие. Изби. Пухчо - беше обещал да си седи вътре мирно и тихо, и на спокойствие, утихна, сякаш се засилваше за нов удар, тялото му срещна пак вратата и тя отлитна навътре в стаята помитайки по пътя си един стол, две кафени чаши на кафената масичка, кафената масичка и размаза всичко, в една невинно изглеждаща на пръв поглед закачалка на стената. 

На прага на килера стоеше Пухчо, сто и петдесет килограмово кълбо от...памук ако щете. С ръце и крака стърчащи от топката. И изцъклени червени очи и голяма уста, с черни устни, вътре с големи, остри, бели зъби, които не би се поколебали да Ви схрускат. От тази епична уста се подаваше запалена, недопушена цигара. Да, Пухчо е моят личен демон, който някак си успявам да държа на закрито, в тайна от другите. Той обича да схрусква. Да яде тоест. Ето - представете си, вчера изяде два скъсани чорапа, една фланелка и любимите ми долни гащи - вълнени и за малко да схруска котката на съседите, която се беше вмъкнала вкъщи, ако не бе изчезнала скоропостижно през притворената врата. Подозирам, че ония ден Пухчо схруска едни дакелче, което изчезна внезапно. Панчо, детето на съседката сега е тъжен, заради липсата на любимото му кученце, но Пухчо въобще не си признава, а само се усмихва щастливо с голямата си уста, заемаща половината от топчестото му тяло - но и невинно, когато го попитам за Г-н Груб - дакелчето, което постоянно лаеше по мен. Поне аз така го наричах аз.    

-Пухчо! Обратно в килера! Сега!!! - изкрещявам. - Не се шегувам! 

На Пухчо явно му се играе. Завъртя се из стаята, избягвайки кактуса и бутайки палмата настрани по пътя си. Казвам си, че преди да е счупил нещо наистина ценно трябва да се намеся решително. Затварям очи и си помислям за Спокойното Поле. Зелено поле, с цветя. Усещам, че Пухчо се усмирява. Помислям си, че вратата се  затваря, а Пухчо е от другата ѝ страна. После пак полето - моето щастливо място. С малко хълмче в средата. И малка рекичка покрай хълмчето. Една красива роза - но не е роза, защото няма бодли по стъблото, расте на върха на хълма. В мислите си всеки път се приближавам и се готвя аха-аха да я откъсна, тя е съвсем такава беззащитна, стърчи на върха на хълма без бодли, но нещо ме спира. Хубавото и невинното, безащитното - трябва да се въздържаме от посегателство над него. Да се контролираме. Оставям подобното на роза цвете намира и се връщам в стаята. Ще дойде място и за нея. Вратата на килера е на мястото си. Единственото поражение са купа от счупени предмети на пода до стената. Изглежда сякаш някой е метнал стол и е подбрал по пътя си масата и всичко се е фраснало в невинната закачалка. Сега останките от стола и масата висят по закчалката, а парчетата от двете порцеланови чаши се валят тъжно по земята. 

Спомних си само как преди по малко от три часа тук си пиехме чай с Ирен. Тя е сестрата на Панчо и моя приятелка. И двамата сме студенти в университета в града. Разбира се, че ще си помислите, че Ирен ми е нещо повече от приятелка, но не е така. Аз си падам по Валерия - една висока блондинка. От друга страна Ирен е наистина добра приятелка. Почистих набързо остатъците от изпотрошената маса и стол и двете чаши. Едва успях да ги скрия и се появи госпожа Грубер. Отвори вратата на апартамента - тя ми е хазяйка, има ключ и не се притеснява да си отваря, когато си поиска.

- Какъв е този шум? - попита злобно Г-жа Грубер и се оглежда наоколо, подобно на хрътка Знам много добре, че подозира мен, че съм отвлякъл или пречукал мистър Груб  - което не е далеч от истината. И че се занимавам с “нечисти” дейности. Само ако занеше с какви! Но не знае. Тя живеше в апартамента под мен.  

- Спънах се в един стол - отговорих с усмивка. 

Г-жата се огледа подозрително наоколо - разбира се няма никакъв стол - в хола ми има диван а останките и от вече несъществуващите стол и масичка са в кухнята, подпрени на стената. Г-жа Грубер сменя тона и насоката на разговора.  

- Мисля си, така и така съм тук, дали пък да не събера наема за месеца?

Пухчо леко подпира с тяло вратата на килера. Усещам, че може да поддаде... 

- Разбира се, това е една добра идея. Прекрасна идея. Ако дойдете в неделя, в края на седмицата, която се пада и в края на месеца, тогава със сигурност ще го получите - отвърнах ѝ с ослепителна усмивка. 

Госпожа Грубер ми отвръща с подобна на моята ослепителна усмивка, но все пак малко по-престорена и излезе през вратата. Въздъхнах успокоено и си помислих наум - Пухчо, Пухчо, ще ме вкараш ти в беля. Прочел мислите ми той измуча леко от килера.

- Да, мучи си. И си стой си там. 

Седнах на дивана и се замислих за това, което видях. Валерия се разхождаше хванала под ръка един мой приятел в двора на колежа. Тя обича да фамилиарничи с други момчета. Но все пак ме раздразни. Дали пък? Пухчо пак се разшава в килера. Не! Не вярвам да ме зарязва. Та ние се обичахме!. И тя си пада по флиртуването. Това даже ме привлича. Така да се каже държи ме на нокти. Изваждам телефона и ѝ се обаждам. 

- Робърт? - тя ме нарича така, когато ми е сърдита нещо. Иначе е Роб или Роби. 

- Вали...как си?

- Добре съм. Какво има - леко нетърпеливо пита Валерия.

- Просто исках да те чуя. Да те видя. Може би довечера у нас. На вечеря.

Тишина от другата страна на линията. Дали пък…

Валерия потвърждава мислите ми.

- Знаеш ли, няма какво да го протаквам. Трябва да ти кажа нещо.

Досещам се какво е.

- Мисля, че не върви между нас. Не си ти. Просто е връзката. Не сме един за друг. Това е. По-добре да не се виждаме. Ще е по-добре за теб. Да поговорим друг път? Какво ще кажеш? - Със загриженост в гласа казва все пак Валерия. Чудя се дали тази загриженост, за това признание, но не, не е достатъчна , че да я бутна в Пъклото. Тя трябва да е влюбена в мен, да ми се разкрие, да ми каже някаква тайна за нея, чистосърдечно, тайна дълбоко в сърцето си, да ми се довери, напълно. Иначе само ще си изхабя демона и не само него. Всички останали съставки, дето ги събирах досега - от толкова просто нещо като сърце на гълъб албинос, корен от Червено цвете, цъфнало по пълнолуние, до личния ми демон, който призовах... от някъде си. Тринайсетата съставка беше да предам някой, който ме обича безрезервно. И то по доста гадничък начин. Но бях готов на тази саможертва. Все пак друго си е да си безсмъртен. Явно само щях да си изгубя съставките. Валерия не ме обичаше. Мислех си, че много я харесвах и даже обичах...А тя  - е тя трябваше да се влюби до полуда в мен, да ме обича безрезервно. Жалко, че не се получи и въобще, че нещата не са толкова прости в този живот.  

Мислите ми бяха прекъснати от почукване на вратата. Отворих. На прага бе Ирен. Към мен бе извърнала красивата половина на лицето си. Не знам дали е нарочно или несъзнателно. Следобедното слънце я огряваше отзад, очертавайки красивия и профил. Колко красиво момиче бе тя. По-скоро би била…

Обърна се към мен и за миг леко се паникьосах от това колко близко до мен е другата половина на лицето ѝ. Ирен е латиноамериканка, слабичка и красива - поне тази половината от лицето ѝ, което бе обърнала към мен. Другата половина е сгърчена, грозна, като че ли, белязана от болест. Така се е родила. Майка ѝ е работила в завод за химикали и бебето - Ирен не е било пощадено. Но иначе има златно сърце. Може би хората с белези отвън трябва постоянно да компенсират омразата, която светът излива върху тях. Те или не устояват и стават самите злобни подобно на сгърченото  лице на Ирен или пък, подобно на нея, преодоляват злобата на ближните си и успяват да избродират някак сърцето си със злато. Не само, че сърцето на Ирен беше златно, но и всичко до което тя се докоснеше правеше в злато - оплетено елече, игра на карти, история, която разказваше, начинът, по който гледаше залеза или по който гледаше друг човек...Аз бих много я харесал сигурно, ако не беше нейния дефект. И разбира се Валерия. Но такива сме ние хората - понякога се вглеждаме в дефекта, без да се досетим даже, че може би той съществува, за да направи всичко останало толкова перфектно. 

- Какво се случва тук - попита Ирен с усмивка. Погледнах надолу. Не ми се лъжеше. Все пак я погледнах в очите и ѝ рекох:

- Нещо се счупи. 

Тя се засмя и влезе в стаята. 

- И какво счупи?

- Една малка масичка.

- О?

- Да - заобяснявах аз - катерих се по нея да завинтя крушка на лампата и паднах. И масата се счупи...пък и стола. 

- И двата стола?

- Ами да - смоталевих аз.

- Разбирам. Е както и да е. Панчо е чул шумотевица тук. 

- Сигурно е било като падам.

Отвътре Пухчо леко побутва леко вратата на килера, някой почукваше от другата страна. Започвам да говоря бързо. 

- Искаш ли да отидем на разходка до езерото?

- Лицето ѝ грейна - и красивата и грозната половина. 

Направих с ръка тайно магически символ - би трябвало да държи Пухчо затворен в килера и последвах Ирен през вратата на апартамента. Навън бе хубав летен следобед. Спуснахме се по пътеката до колата ми и се качихме. След половин час каране стигнахме до езерото.

Разхождахме се по брега. Ирен се наведе и си избра камъче. Хвърли го по гладката повърхност на езерото. Камъчето направи “жабка” - прескочи няколко пъти по водната повърхност и с последен плясък потъна.

- Обичаш ли да играеш на Жабки? - попита Ирен и ми се усмихна. 

Без да искам се усмихвам и аз. Към мен е обърната хубавата ѝ страна.

Избирам си камъче и го мятам и аз. Мислех, че съм  добър на тази игра, но Ирен винаги правеше повече “жабки” от мен. Играхме така и си говорихме, докато ранното априлско слънце залезе. Застудя/ Като кавалер, свалих лекото си яке и загърнах Ирен с него. Тя ме погледна с усмивка, после извърна поглед към езерото. 

- Роби, странни неща се случват наоколо. - каза тя.

- Тоест?

- Ами... Във ферма до града се е родило теле с две глави - едната била на овне. Червените рози пред черквата в центъра на града са цъфнали, а е още април...и то в бяло. Ийстън Ривърс, пияницата на града спечелил от лотарията и раздал парите на бедните в квартала, където живее. Гордън Симпсън  - богаташът, спечелил от борсата $10 000, напил се от радост и пресякъл улицата на червено. Някакъв го бутнал и убил на място с колата, която си бил купил, с подарените от Ийстън пари. Нещо странно се случва в градчето. Задава се буря. 

- Винаги има бури. - отговорих замислен. Знаех, че аз, с нечистите работи, с които се занимавах, до голяма бах виновен за тези чудатости -  Важното е да се опитваме да ги преодоляваме, бурите, без да се шашкаме. Шашкаш ли се , Ирен?
- Донякъде, да. Нима ти не се шашкаш?
- Шашкам се, разбира се. Понякога се случват необясними неща. Неща, които не разбирам. Тогава се прибирам у дома, завивам се през глава и треперя в тъмното. Но не задълго. Винаги измислям нещо. Осмислям стратегия, как да се справя с тях. Човек има време кога да се завива през глава и кога да отвори врата и да посрещне бурите, и да танцува в дъжда.

Ирен се засмя:
- Какви бури, какъв дъжд…

- Говоря по принцип - отговорих загледан в езерото пред нас. Мракът беше паднал внезапно около нас и леката мъгла, се стелеше над езерото, сякаш произведена от машина обгръщаше и нас. В тъмното вече не виждах Ирен. Само чувах гласът ѝ.

- Роби, дали някой ще ме види цяла? -попита тя тихо. Сякаш тъмнината и даде смелост.

- Какво имаш в предвид? - попитах, въпреки, че много добре разбирах какво казваше.

- Хората ме виждат като две половини. С това лице съм като двама различни човека. А никой не вижда мен. Аз не съм нито едната, нито другата половина. Тялото ми е това, по което хората съдят за душата ми. А не разбират, че теретирайки ме така, както ме третират, те са тези, които създават тази душа? Разбираш ли ме? 

- Не, наистина не.ж - този път ме учуди.

- Така е при всеки. Това, което е отвън кара останалите да ни третират по определен начин, така че променят това което е вътре в нас. Понякога вътре в мен съм в конфликт със себе си. Искам да съм себе си, но как да съм “себе си” когато хората се отнасят по определен начин с мен. Поставят ме в определена рамка, от която е толкова трудно да се измъкна. Даже е нелепо да се опитвам. Аз съм Ирен “Белязаната”. Понякога се опитвам да накарам хората да ме възприемат по друг начин.

- Според твоята собствена теория, това, че се мъчиш да ги караш да те погледнат по различен начин е донякъде внушено от тях…

- Какво имаш в предвид, Роби.

- Ако останалите са тези които създават това което си ти, според това което си отвън - визия, и не само предполагам - социално положение, раса, пол и т.н. - тоест душата ти - това, което си ти отвътре, тогава желанието ти другите да те виждат по определен начин, твое ли е наистина, замисляла ли си се? Или е по-скоро желанието на другите, да бъдеш “Ирен, която иска да се бори с възприятието на другите”.

Тя въздъхна до мен. Тихо каза,

- Прав си, Роби. Човек, не може да избяга от това, което е.

Постояхме в мълчание. Учудих се, че някак си тъмнината ми помагаше да говоря с нея по-открито. Може би, че не я виждах нея, а чувах само гласът ѝ. Никога не я бях “чувал” дотогава. Бях я виждал и начинът, по който изглеждаше винаги ме беше обърквал, беше всявал сумт в душата ми. А сега в тъмнината тя не беше лице, а глас, беше мисъл. И мисълта ѝ ми беше позната. Аз си бях размишлявал за подобни неща. Кой би знаел, че Ирен е била такава сродна душа? Тогава ми щукна, че тя е влюбена в мен. И току-що ми се довери. Каза ми нещо съкровено. Изведнъж пред мен изникна онази поляна с хълмчето в средата и на върха му цветето. Безащитното цвете, без бодли. Беше хубав символ. Не е ли това любовта - като красиво цвете без бодли? И човек трябваше само да се пресегне, за да го откъсне и да я предаде И да стане безсмъртен. Ирен беше от другата страна на хълмчето и ме гледаше отвъд него без да вижда нищо освен мен. Около хълмчето се бяха подредили тринайсетте съставки - включително Пухчо и дакелчето - мистър Груб. Това бяха съставките за заклинанието - имах ги всичките - оставаше да откъсна символично цветето. Но някак си не ми се щеше. Не ми се искаше да изпращам Ирен в Пъклото. Беше ми приятно да си говоря с нея. Дали бях влюбен в нея? Хммм. Не. И не я пожалих тогава затова. По скоро, защото ми хареса каквото каза. Беше ми хубаво да си говорим. Като в Приказките на Шехерезада. Хареса ми как се отнасяше с мен. Още повече, че ако душата на човек беше продукт на това, как другите се отнасяха с него, то ми харесваше как Ирен се отнасяше с мен и какво създаваше вътре в мен. 

- Застудя изведнъж - каза тихо Ирен. - Някакъв студ ме докосна - отвътре, все едно нещо лигаво докосна душата ми и после я стопли. И мъглата се вдигна. Колко странно, Роби.

- Ами да се прибираме. Вкъщи. На топло. - казах тихо. Тръгнахме по брега, към пътеката, водеща към паркинга, а камъчетата хрускаха под обувките ни.

***

Може би загубих възможността да бъда безсмъртен. Все пак ако човек не се възползва от шанса си и всичко се разпада. Пухчо ми намигна от другата страна на хълма, завъртя се около себе си и изчезна в земята - към Пъклото, так, където си му беше мястото. Както и да е. Ако веднъж съм призовал демон, ще успея пак. 

Зарадвах се, че поне Панчо щеше да си получи Мистър Груб обратно тази вечер.