Обичам да ходя на пазар. За кооперативния става дума. Чувствам се някак изгубена измежду многото хора, сергиите, плодовете, зеленчуците... и в същия момент и някак специална. Ами да. Нали аз съм този, който избира, а не се налага да го избират... Обикновено фиксирам с погледа си само това, което ме интересува и ако някой пет минути по-късно ме попита каква е цената на зелето... ще се усмихвам смутено: Ами не знам. И откъде да знам. Точно днес не търся зеле.

Защо казвам това? Защото днес е някак по-различно. Днес виждам всичко.

Съзирам го отдалеч. Единственото, по което мога да го позная от пръв поглед, е стойката, онова особено изпъване на гърба. Дали защото толкова дълго тренираше шпага, или заради нещо генно заложено (баща му имаше същата стойка), но това, само това е останало от онова красиво сивооко момче с разветия перчем...

Нещо трепка в сърцето ми. Сигурно е онова малко местенце, което той си е запазил преди много години. Мястото на специалния мъж. Моята първа любов. Резерве! И тук се сещам за онези ресторанти... влизаш, а на всяка маса стои табелка... всъщност няма никой, само запазени места.

Вървя към сергията, на която продава той, а в главата ми хаотично се въртят безброй въпроси: Какво прави тук? Имаше добър бизнес, а това...? Защо е толкова състарен? Защо е толкова тъжен? Защо...? Защо...? Поне двадесетина въпроса, които няма да му задам, но...

Времето за бързия предварителен размисъл свърши. Пред него съм. Усмихвам се.

- Какво обичате, моля. Доматите са български, а салатите ги докараха преди час... Господи! Хубава си! - някакво огънче пробяга за миг в очите му... Не съм те виждал... Господи! За теб не важат ли годините?

- Здравей. Важат. Остаряваме бавно. И аз се радвам да те срещна след... не се лъжа, минаха двадесет от последния път, когато пихме по кафе... точно в седмицата преди твоята сватба.

- Да. Вече ги нямаме за нищо десетилетията... Казвай какво става с теб? Чух, че работиш все още на старото място и изобщо... чувам все добри неща. Щастливо омъжена, детето пораснало, хванало си хляба в ръцете... Аз не мога да се похваля със същото...

Тук очите му стават толкова светло сиви, а бръчките толкова дълбоки, че отклонявам за миг погледа си. Не искам да виждам онова ангелско лице, което е в спомените ми, обезобразено от годините и несгодите.

Казвам само тихо:

- Недей...

Всъщност знам за някои периоди от живота му. Особено се интересувах онези първите, седем години след нашата раздяла. После... после се срещнахме случайно, имаше и още една среща. Тя ... не беше случайна и... тогава осъзнах, че помня друг човек или... или си бях създала идол? Не знам, но знам, че след втората среща, вече нямах желание да съм близо до него. Исках си кумира, а не реалния човек. Предпочитах спомена... Нашите пътища се бяха пресекли преди години. Нямаше да се получи втора пресечна точка.

Сега стоеше срещу мен толкова близо и в същото време толкова далече, че сякаш съм го познавала в друг един живот...

- Прощавайте, доматите български ли са?

Гласът, идващ зад гърба ми, е е най-приятното нещо, което може да ми се случи точно в този момент. Измъква ме от неловкото положение, а може би не само мен?

- Дамата ще иска ли нещо? - въпросът е към мен.

- Не. Не. Аз всъщност търся... оглеждам се да видя какво няма на сергията, за да ми послужи като извинение... - Аз всъщност все още оглеждам. Радвам се, че те видях! И... лека работа и приятна вечер!

- Приятна... и на теб! - гласът му звучи някак тихо, прекалено тихо и тъжно... Или просто на мен така ми се струва...

- Кажете, моля! Да, доматите са български, а салатите...