Няколко часа преди да замина за Бургас пиехме бира със Сончето пред общежитието. Тя е едната ми съквартирантка. Чакахме да стане два и половина часа, за да се запътим към ЖП гарата. Студентски град е почти безлюден по това време на годината. Рядко срещам познати. След малко пристигна при нас Неделина. Високо и слабо момиче. Беше облечено в ярко червен костюм от изкуствена материя. Обута беше с летни обувки – тип чехъл. Двете със Сончето следват китаистика. Харесват ми, защото не са суетни.  Настъпи време. Тръгнахме към гарата. Сменихме два автобуса на градския транспорт. Избрахме по-евтиния вариянт (ако човек има карта или излишно билетче). Пътувахме около час. Пътуването беше нормалноно, но не винаги протича гладко. Слязохме на гарата. Разделихме се за малко с момичето с червения костюм. Всъщност да изглежда така един млад човек – костюм и чехли – е често срещано в страната ни. Даже е чаровно. Трябваше да получи последните две заплати от телефонната компания, в която беше работила.
Със Сончето влязохме в гарата (Централна гара – София). Там ни чакаше вече братовчед ми. Бяхме се уговорили да изпрати чрез мен багаж за Бургас. Братовчед ми – Иван – 24-годишен. Завършва следването си – специалност “Фотография”. Творческа личност. Като голяма част от младите хора, живеещи в България, често не му достигат парите. Живее в малка квартира с приятелката си. Опитват се да стабилизират положението си. Трудно е. Радва се на малкото сигурност, която успява да постигне. Чака дете.
Посрещна ни. Трябваше да занеса за Бургас малко буркани. Заедно се насочихме към гишетата, където продаваха билети. Ще пътувам с Експрес-Чайка. Най-добрия влак засега в България. Този път билетите струваха повече от обичайно. Със студентското намаление бяха 11 лева. За миг съжалих. Да пътуваш с автобус е еднакво скъпо. До скоро не умеех да избирам най-доброто за себе си. И сега не го умея много по-добре. Да се справям с финансовите проблеми се научих, след като заживях извън дома на родителите ми. След като си купих билет се разделихме с Иван.
Седнахме на едно подобие на кафене в гарата. На масата беше ял преди това някой друг. Беше ни все едно. Та това е гарата. По някое време дойде и Неделина.
След като поседяхме двадесеттина минути на масата, се запътихме към перона. Бях останала съвсем без пари и Сончето ми даде 50 стотинки, за да се прибера след като пристигна. Влакът, с който трябваше да пътувам, беше по-различен от обичайните Експреси. Сметнах, че е станало грешка. Убедих се, че няма объркване след като видях табелката “Експрес-Чайка. София-Бургас” . Да, това беше моят влак. По-скоро приличаше на “Бърз”. И за това платих 11 лева. Но в София рядко може да се планира нещо с точност. Може да се погледне на това като на чар, но в повечето случаи е кошмар. Настаних се в купето (вагонът беше с купета). Съквартирантката ми и колежката й ме изпратиха и си заминаха. Останах сама и зачаках някой да влезе. По коридора започнаха да се разминават “вестникопродавачите”. Не зная да има такива и в чужбина. Била съм единствено в Словакия. Там не видях нищо подобно. Звучат горе-долу така: “7 дни спорт, Меридиан мач, Вестник за жената, новия брой на Съдби и Блясък, вестник Билкар (например) с 28 рецепти за отслабване – всичко за 1 лев.” Имат някак особена, причудлива интонация. Тогава идват и “доброволците” от “благотворителното дружество”, успяло да издейства разрешително за гарата. Предлага картички с “идеална цел” за 2 лева. Служителите на дружеството са обикновено 15 – 16-годишни. Много са добри. Винаги успяват да просълзят някоя възрастсна жена и да й вземат последните 2 лева.
След няколко минути в купето влязоха две момичета около 20-годишни. Личеше им, че са бургазлийки. Та нали и аз съм израстнала в Бургас. Ако не се лъжа, едната съм я виждала сред металските банди в града ни. В момента нямаше вид на момиче от такава среда. Косата й беше на руси кичури. Класическа дамска прическа. Лек грим. Имаше красиво лице. Беше в бяло почти прозрачно потниче. Отпред със залепени изкуствени кристалчета пишеше Esprit. Черен панталон и бял колан от изкуствена кожа. И обувки, които носят голяма част от младите девойки на България. На ръката си беше увила герданче от камъни и изглеждаше като няколко еднакви гривни. Това ми хареса. Другото момиче беше облечено в тъмни дрехи. Имаше странно лице, но по своему красиво. Бяха с приятно излъчване. Започнаха да слушат музика от уокмен. Всяка разполагаше с по една слушалка. В същото време в купето влезе мъж на средна възраст. Беше облечен в шарена копринена риза напъхана в дънките му. Изглеждаше едър. Имаше голям корем. Единственият му багаж беше една найлонова торбичка с образа на Теодора Бургазлиева. Поздравихме се с “Добър ден!” и всеки зае мястото си.
В близките 3 – 4 часа никой не се присъедини към нас. Двете момичета разговаряха. Диалогът им звучеше по подобен начин: “Въъъ, човек, мно’о яко, мно’о зарибяващо! Лудница, човек… (Едната се впечатляваше от музиката. По-късно видях, че слушат Нирвана. Това е Бургас и неговите деца :) Често повтаряха “лудница” – трайно поместил се сленгов израз в речника на връсниците ми. Изглежда. Според първото ми впечатление реших, че не заслужават внимание. Не се запознах с тях. Единственото, което им казах беше: “Заповядайте моята вода.” Предложих им вода за пиене. Пътувахме 8 часа. Те продължаваха да си говорят. Имаха типичния източно-български акцент със засилена редукция (затъмняване на гласните). Напомниха ми за мене преди няколко години. От разговора разбрах, че уокмен-а им влачи. От време на време едната превърташе касетката с химикал. “Да си купя един дискмен, ама мно’о пара. Около 60 –70 лева. Дъвчеха дъвки. Пушеха цигари “Средец” в коридорчето на вагона. Там имаше залепен образ на запалена цигара и зачертаваща я червена чиния.
Гледката навън беше красива. Гори, планини, ливади, села, хора на нивите. Видях дори едно ромско семейство, което яздеше два коня (мулета). Обвили главите си с шарени шалове, приличаха на обитатели на пустинята. Минаваха и каруци. Слава Богу, че още ги има. Нямаше да е толкова живописно без тях. Преместих се на седалката до прозореца. Исках да се насладя на картините през прозореца. Така се озовах точно срещу пълния господин с копринената риза. Беше заспал с отворена уста. Двете момичета продължаваха да си говорят – били вече от два-три дни извън Бургас, т.е. в София. Чувстваха носталгия към родния град. Отново ми напомниха за мене. Мълчах непрекъснато и наблюдавах. Спрях погледа си върху заспалия мъж. Съжалих, че нямам фотоапарат в момента. Щеше да се получи характерна реалистична фотография. Реалността е хобаво нещо. Заспал – така, както се спи във влак, изключително изпъкваше корема на господина. Беше завесил найлоновата си торбичка на закачалката над главата си. Червените коси и червило на Теодора Бургазвиева удивително си подхождаха на моравите кожени седалки.
Що се отнася до тях – от мръсотията изглеждаха по-тъмни, от колкото бяха в действителност. Лепнеха. Когато се стъмни, осветлението ни беше крайчеца на луминисцентната лампа. Ако не светеше от коридора – нямаше да виждаме дори себе си. Един чех ми сподели: “Бях в България. Пътувах с влак до морето. Никъде в света няма като вашите влакове :)” Не знам какво имаше в предвид. Помислих си: “Влакът сигурно е бил модерен едно време.” Бях доволна, че пътувах с най-небрежните си дрехи: тъмно зелена блузка, черен спортен панталон. Нося го почти всеки ден вече повече от една година. Преди няколко дни му се развали дзипа. Добре е, че не личи. Протъркан и избелял. Купих си го с намаление. Добре ми служеше през тази една година. Задържам го на себе си благодарение на колан – тъмно син. Тип – казармен. Струваше пет лева от магазин за турски стоки. Катарамата от това лято започна да раждясва. Бях обута с летни обувки. Тип еспадрили. Нося ги вече един месец. Няма да издържат още толкова. Изглеждах не по-добре от всички останали.
След няколко часа път възрастният господин слезе. Не забелязах на коя гара. Излязах от купето и отворих един прозорец в коридора. Започнах да наблюдавам хората на гарата. Бяха неразделна част от пейзажа. Сградата – стил “Социализъм”. В Словакия чух и друго наименование на този стил – “Брутализъм”. Ако разбираме това буквално, то тази сграда в сегашното й състояние съответства повече от всякога. Груби форми, масивност, сив цвят. Западнала и неподдържана, мръсна. Малки павильончета, които продават стоки със съмнително качество. Хора, изглеждащи… според своите представи за естетика. От скоро започнах да ги разбирам.
Забелязах, че около нашето купе се навърта някакво момче. Не ме впечатли особено от пръв поглед. Влезе при момичетата. Аз все още стоях на прозореца. И гледах движещите се пред мен картини (влакът беше потеглил вече). Мисля, че от любопитство реших да се върна на мястото си. Момчето вече слушаше музиката на девойките. Изглеждаше нормално. Можеше да се каже дори, че е красив. Смееше се странно. Като перфектно заучен смях. Това го издаде. Не беше искрен. Искаше да впечатли бургазлийките. Затова и използваше изрази като: “Служа! Служа… на Република България”. Разбрахме също, че скоро се уволнява, че е взел 14 дни полагаем отпуск, утре заминава на почивка в Бургас – това му била голяма мечта. Не беше много сигурен дали щеше да се забавлява ако нямаше “по-такава компания”, която да го настрои на по-специално настроение. След това предложи на момичето с русите кичури да се срещнат в града ни. Поиска й телефона. Тя се измъкна тактично от ситуацията. А войникът престана да бъде вече приятна компания.
Направих асоциация с извод, до който бях стигнала преди време. Един от големите ни недостатъци е, че се натрапваме един на друг. Не зачитаме правото на лично пространство (както ментално, така и материално) на отсрещния. Та не бяха минали и пет минути, откакто той беше влязъл! Опитваме се да се доберем до скъпото, интимното, сакралното на личността, без да сме го заслужили. Да го ограбим, да го унищожим.
В един период от време изследвах себе си. Открих един основен проблем в характера ми. Разрушавах повече от половината, от това което изграждах в живота си. Това ми прилича сега по-скоро на манталитет, а може да е природа. Затова често попадам в омагьосани кръгове.
Прескочиха на разговор за живота в чужбина. Младежът спомена, че има лели, чивовци и братовчеди по цял свят. Не ме учуди особено. По Новините даваха репортаж за село, в което повечето му граждани са спечелили зелени карти. А часът по английски език в училището е по-посещаем, от който и да било друг. Страшна работа!
За живота в чужбина говореха само от слухове. Въпреки това звучаха и изглеждаха толкова сигурини, сякаш самите те са преживели всичко. Дори спореха. Приличаха на наизустени реплики, които използваха всеки път, когато разговарят на тази тема. Разбрахме, че момичето с кичурите работи в рекламна агенция. Това ме впечатли. Но в рекламна агенция може да се работи какво ли не. След малко заговориха за съдбата, за същността на битието, за смисъла на живота… Русото момиче все още имаше търпение да разговаря с него. Досаждаше вече и на трите. Тя се опита да му обясни своя светоглед: “Знаеш ли, от гледна точка на един всеобщ план, това което ти се случва, може никак да не е безсмислено”. След няколко секунди тишина момчето отвърна: “Ааа…, аз психология не съм учил!” На трите ни стана смешно, но се сдържахме. След 10 –15 минути съвместно пътуване той слезе от влака. За довиждане той настоя отново за телефона на девойката със светлата коса. След като не го получи, заяви че е по-добре да се разделят “като приятели”. Здрависа се със всички. Проява на добро възпитание. Обнадеждих се – не всичко е толкова лошо колкото го виждам. Младото поколение върви в правилна посока. А може би винаги е имало и такива хора.
В останалата част от пътуването мнението ми за двете момичета се подобри. Бях пренебрегнала това, че всеки има своя истина. Често тя съвпада с истината от свещените книги. Тази универсална истина за човечеството, но представена с безбройните изразни средства на света. Може да изглеждат като стандартни девойки от съвремието ни, да говорят с акцент, а диалозите им да са бедни на лексика, но бяха човечни.
Наближавахме Бургас. Понякога имам проблеми с дишането. Когато минавахме през Нефтохим (Нефтозавода – така го наричат бургазлии), дишах дълбоко. Странно. Влакът спря на грарата в родния ми град. Момичетата ми помогнаха да си сваля багажа. Пожелахме си всичко хубаво. Беше десет и половина вечерта. Очаквах леля ми да ме посрещне. Така се бяхме уговорили. Не след дълго я видях сред тълпата. Поздравихме се. Подадох й багажа – найлоновите торби с бурканите, предназначени за нея. Изненада ме свако ми (съпругът на леля ми). И той беше дошъл да ме посрещне. Зарадва ме също и сестра ми. Тя също беше с тях. Заедно се запътихме към паркинга на гарата. Предложиха ни транспорт до вкъщи. Живея в отдалечен квартал на града.
След известно колебание благодарихме за предложението, но не се възползвахме. Вместо да се приберем – отидохме на парти. Забавата се оказа около любимата ни част на града. Посрещна ни Ицо – приятелят на сестра ми. Влязохме в едно художествено ателие. До сега съм влизала само в още едно: това на Ицо – той е ходожник-дърворезбар, такъв какъвто беше и домакинът. Помещенията си приличаха. Там беше всичко необходимо на един дърворезбар. Върху стар прашен скрин имаше какво ли не (поне така ми изглеждаше). Вехтото прашно диванче не отсъстваше и тук. Често употребявано след препиване. Започнати проекти за резби, както и завършени, завесени настените. Но с това не се изчерпва съдържанието в ателието.
Посрещна ни домакинът. Четиридесет и пет годишен мъж с мустаци – тип хайдушки, дълга спластена коса, оплешивяла на темето, вързана на опашка в тила. Изглеждаше твърде небрежен. Добряк и веселяк. Почти веднага се намериха чаши и ни наля ракия. За мезе имаше кисели краставички. Имаше и още един мъж в ателието, млад – около тридесет годишен. Беше красив – от мъжете, които забелязвам. Имаше сини очи. Косата му беше на расти. Наричаше се Васко. Оказа се, че се познаваме от по-рано. Не си спомнях, но ме подсети. Пихме заедно на Виена в началото на лятото. Виена е любимото заведение на много мои приятели в Бургас. Любима е и на мене. Така… пиехме ракия и ядяхме кисели краставички. Научавах все повече за всеки от образувалата се компания.
Четиридесет-и-пет-годишния дърворезбар го прецених (но към края на вечерта) като човек, който вижда същността. Вижда истината за реалността, за хората. До сега познавам само още един човек (освен най-близките ми), който да е говорил за мене с такава точност. Що се отнася до истината – такива хора или се очароват твърде много от нея, или се отвращават също толкова силно. И двата случая емоциите отслабват волята им. По-скоро им пречи, отколкото да им помага. Често са прекалесно потресени от това, което усещат и виждат. Мисля, че домакинът беше такъв тип човек. Тези хора, с тяхното страдание, са Атласите на света. На пръв поглед изглеждаше леко комично. Лека състарена физика. Самият той повтаряше: ”Дърт съм вече. Стар съм.” Всъщност лицето му беше с детско излъчване. Известно време ни убеждаваше: “В момента, в който се почувствам стар – ше се застрелям, ше си тегля въжето. Няма за к’во да живея тогава”. Разказваше с любов за кучето си. Беше спасил котенце на 1 – 2 седмици от гладна смърт. Споменаваше с искрена благодарност дори за най-малкия си благодетел. Беше много доволен за подарените кисели краставички, които сега служеха за мезе на ракията. Нямаше пари да си плати наема. Молеше за помощ приятелите си – двамата присъстващи – Васко и Ицо. Монологът му беше интересен за слушане: “Много обичам жените. И ракията много обичам. Ама… ако трябва да избирам между жената и ракията – ще избера жената”. – “Предател” – пошегува се някой и се разсмяхме. Молеше ни да го запознаем с някоя 40-годишна госпожица, за да остане с нея “до края”. Изглеждаше невинен и наивен.
Васко е вторият мъж, който ни посрещна в ателието. Археолог. В свободното си време се занимава с дърворезба. Заговорихме се за работата му. Разказа ми за разкопките на тракийски селища и гробници. Спомена, че в България е намерено доказателство за съществуването на цивилизация от времето на Атлантида. Според него, хората на легендарния континент са били велики занаятчии, а не магьосници. Темата за траките ме интересува. Казах му какво съм чела по въпроса. Всъщност това бяха трудовете само на едни изследовател. Щом чу името му ми стисна ръката. “Оня ден пихме заедно.” Това трябваше да означава, че са добри познати. “Защо се интересуваш от тия работи?” Не знаех какво да му отговоря точно. “Искам да науча истината”. “Нали? И аз заради това… Правя го заради себе си.” Попитах го дали успява да живее пълноценно от парите, които печели. Разбира се, че отговори ”не”. Обеща да ми даде статии за най-новите изследвания и открития. Даде ми “визитка”. Така нарече капачката от буркан с написан телефонен номер с нож. В същия момент домакинът се обърна към него: “Ти си късметлия, братле. Бог ти е дал всичко, което искаш.” – “А друг е въпросът дали искам нещо.” – отвърна Васко. Думите му ми харесаха. Той видя това. “Аз не искам нищо” – потвърди. Скромност, хм… – и тя вече рядко се среща. Но това са само думи. Научих се да не вярвам на думи.
Всички започнахме да се напиваме  все повече. В ателието влязаха сестра ми и Ицо (бяха излезли за около половин час). Сестра ми беше с насълзени очи. Исках да разбера какво се е случило. Ударила си носа на някакъв ръб. Не олучила вратата на тоалетната. В двора пред ателието беше тъмно. След няколко дни са й кандидат-студентските изпити в Театралната академия. По-скоро се тревожеше заради това.
Към два часа вечерта се отправихме към спирката. Трябаше да се приберем. Докато преговаряхме с един таксиметров шофьор, пристигна маршрутката. Затичахме се към нея (излиза с 20 стотинки по-евтино).
След двадесет минути бяхме у дома.