Жените сме ощетени от природата.

Погледнете мъжете: повечето от тях остаряват, запазвайки мъжественото си излъчване. Например Шон Конъри, Мел Гибсън, Ален Делон и др. известни лица над 50 годишна възраст, са не по-малко привлекателни за жените от Том Круз, Леонардо Ди Каприо и следващите ги цяла плеяда млади красавци. Можете ли да кажете за София Лорен  или Елизабет Тейлър, че с годините не са изгубили своя сексапил? Та дори и Памела Андерсън, въпреки огромните си изкуствени гърди! Какво остава за нас, обикновените жени, които дори и като млади сме били само хубавки, не и красиви?!

Ще кажете, че младостта и красотата вървят ръка за ръка?

Че всяка младост е красива и безгрижна,

зрелостта - отговорна и престижна,

а старостта - мъдра, но незавидна...

За нея не ми се говори и макар че от няколко години ми казват "бабо", все още не се чувствам стара. С годините тялото на жената натежава. Разбрах, че вече не съм млада, когато един ден под душа погледнах надолу и вместо пръстите на краката си видях корема. Както казваше уж на шега една моя позната, това е географията на възрастта: след определени години при жените всички равнини стават възвишения, а предишните възвишения - свлачища. Какво да се прави: тектоника - разместване на земните пластове. Стига да има кой да ги размества... въпреки всичко бихме били доволни. Доколкото си спомням, Пушкин има такъв стих: "Любви все возрасты покорны" - на любовта всички възрасти са подвластни.

Преди време гледах един много сладък филм с Мел Гибсън, който четеше мислите на жените. Навярно има създаден и филм за това, какво мислят мъжете, но не съм го гледала. Обаче много бих искала да съм мъж! Тогава няма да се притеснявам, че обиколката на ханша ми е станала по-голяма от тази на гърдите, че имам стрии или целулит на краката. Няма да си купувам разни мазила за стягане на кожата, за премахване на целулита, за "извайване" на бюста, за изглаждане на бръчките и прочие и прочие, докато тоалетката ми заприлича на аптека. Ако съм мъж, най-голямата ми грижа ще е как да си купя нова, по-мощна кола или да си намеря нова, по-красива мадама. Е, има и сериозни мъже, нали всяко правило си има изключения! Само че аз искам да съм от онези красавци, дето "вятър ги вее на бял кон" от юношестното, та чак до старини. Навярно искам това, защото съм сама. Имам приятелка, която няма моите терзания за кремове, лосиони, диети и прочие, защото повече от 20 години е щастливо омъжена. Мъжът й е почти 10 години по-стар от нея и направо я боготвори! А тя си живее живота и стихчета си пише:

                  Не нося златни колиета,

                  гривнички и обици.

                 Не спазвам никакви диети

                 и това си ми личи.

                 Не ползвам пудри и помади,

                 гримове и мазила,

                 за да изглеждам вечно млада -

                 не ме е страх от старостта!

                 Много - много не приказвам -

                 тишината аз ценя.

                 По-добре да се доказвам

                 не със думи, а с дела.

Питам я: Каква е тайната на щастливия брак? - Не може да ми каже...

Защо приемаме за напълно естествена връзката между възрастен мъж и млада жена, докато млад мъж с възрастна жена ни изглежда нелепо, дори меркантилно?

Имам един колега, около тридесетгодишен. Жена му замина за Италия и го остави сам да се грижи за дъщеричката си - 5 годишна сладурана. Та той ми се оплака от съседката си, 62 годишна баба. Готвела им понякога, помагала му, а като си тръгвала, целувала детето по бузката, а после и него, като му давала по някой лев, да купи нещо за дъщеря си. Аз се изхилих, защото си представих един от комиците в шоуто на Слави как се прави на баба и все му налита с "Дай, баба да те цунка!", а той ми се разсърди. Това го обиждало. Обърнах го на майтап: нали господ е казал, като ни ударят по едната буза, да обърнем и другата... Мен да имаше кой да ме целува, че и пари да ми дава за това, не едната, а и двете бузи щях да му дам! Щом нищо повече не иска... Може пък да е влюбена бабата. Нали "Любви все возрасты покорны!" Да... А пък жена му се разведе  с него и взе, че се ожени за някакъв дърт италианец. Любов ли? Глупости! Горкият човек, като го гледам как страда...

Времето лекувало - дрън, дрън! Лекува, ако си на 7 или на 17. Когато минеш определена възраст, с всяка следваща година ставаш все по-зле и физически, и психически. Аз ли не знам, дето вече 7 години се грижа за болните си родители... Не знам дали размерът има значение, но възрастта съм сигурна, че има! Когато си на 5 години по цял ден играеш на принцеси, а на 10 си малката принцеса на тати. От 15 да 25 се чувстваш като принцеса всеки път, когато някой те погледне с влюбени очи. После мечтаеш от Пепеляшка да се превърнеш в принцеса, но не всяка улучва вярната приказка - едни момичета се омъжват за Звяра, други  - за Жабока, но колкото и да ги целуват, те никога не се превръщат в прекрасни принцове. Някои губят вяра в любовта и като Малката русалка се прощават с живота, а други, като Покахонтас, я намират в задморски принцове. Все едно дали ще е принц или просяк, до 40 г. трябва да си намерила своя избраник. После оставаш като Спящата красавица, която няма кой да събуди с целувка. А когато все пак се събудиш, вълшебното огледало на Снежанка не ти напява успокоителни слова. И ти с ужас установяваш един ден, че от принцеса си се превърнала в Баба Яга и с теб плашат малките деца... Така че възрастта винаги е от значение! Колкото до приказките...

Цял живот съм била Пепеляшка. Чистя, пера, готвя... и износвам старите дрехи на непознати европейски "принцеси". Чакам своя принц (може и арабски) да дойде и да ме отведе в приказните си палати. Много българки са като мен. Чистят къщите на цяла Европа и чакат своя принц. А той вместо да поднесе кристална пантофка в краката им, издига меч над главите на сестрите ни... Така е, като още вярваме в приказки...

Ако има нещо, в което съм се убедила, то е в правотата на народните пословици и поговорки. Имаше една от рода на "Ако си нямаш стар човек в къщи - купи си, а ако си имаш - продай го!" Голяма помощ в къщи оказват по-възрастните, защото са свикнали да работят по много. По-младите "търсят на работата - лекото и на баницата - мекото". Хората от различни поколения гледат по различен начин на нещата от живота. На мен никога не би ми хрумнало да бия "лошия стол", дето е спънал тригодишното ми внуче. Как това дете ще се научи да поема отговорност за делата си, когато порасне, ако от малко му се втълпява, че няма вина за нещата, които му се случват? Това са на пръв поглед дреболии, но нали "малкото камъче обръща колата"...

Възпитанието на децата е нещо много важно. Би трябвало в гимназията да се въведе някакъв предмет, като "Семейство и бит", например. Да получават не само сексуално възпитание, но и да изучават планиране на семейството, на семейния бюджет, защо не и модерното вече "фън шуй" (за подреждането на дома), и задължително педагогика, да знаят как да възпитават децата си. Защото основата се полага в семейството. Ако има здрави основи, в училището могат да издигнат не един, а няколко "етажа" от личността. Накрая човек се доизгражда сам, така да се каже, поставя покрива, като от него зависи дали ще има гръмоотвод или само ветропоказател.

Мен това лято вятърът ме задуха чак до Франция. Имайки предвид килограмите ми, по-точно е да се каже, че се дотъркалях до там. Както се казва в поговорката: "Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака." Че и нещо повече. Взех, че се омъжих. Не веднага, разбира се.

Запознахме се преди време в Несебър. Всяко лято си изкарвам почивката плюс малко допълнителни доходи някъде по южното черноморие. Не че се хваля, но съм много добра готвачка. Дали заради професионалните ми умения, или защото съм чаровна, приятно закръглена дама,  но към мен се "лепна" един чуждестранен бизнесмен - французин. Искал да открие български ресторант в Монпелие - Столицата на региона Languedoc-Roussillon -  намира се на няколко километра от средиземноморския бряг. Градът блести с големия си прогресивен университет, с културните си оферти и просветеното и топлосърдечно население. Монпелие притежава един от най-големите университети във Франция. Медицинският факултет е най-стар и най-реномиран. До този медицински факултет се намира катедралата St-Pierre. Като единствен божи храм, неразрушен през религиозните войни, тази катедрала е като крепост. В центъра на града ще намерите Place Jean Jaures. Той е най-оживеният площад в Монпелие. Чак до следобяд тук се продават пресни плодове, дрехи и украшения. Вечер площадът се изпълва с масите и столовете на околните кафенета. Алеята du Peyrou се състои от две нива. От горната тераса с фигурата на Людвиг XIV се открива хубава гледка към Garrigues и Cevennen на север, морето и при ясно време Canigou на юг. Най-оригиналната част на алеята представлява Chateau d'eau и акведуктът St-Cldment. На алеята Arceaux в съботите се провежда провинциален седмичен пазар. Модерната архитектура на Монпелие е също така забележителна. Кварталът Port Marianne или Antigone от Ricardo Bofill напълно се вместват в общата картина и я оживяват.
Монпелие е заобиколен от елегантни малки замъци, наречени Folies, които са изградени за аристократите и богатите жители на града като летни резиденции. Някои днес се намират в предградията, други в лозарските региони. Място за срещи вечер е без съмнение Place de la Comédie. Той се намира в сърцето на града. Животът пулсира тук ден и нощ с многобройните ресторанти, музикалните павильони, кината и операта.

Гореизброените красоти и забележителности ми бяха изброявани всеки ден като каталог на туроператор, но не се поддадох на агитациите му и той си замина разочарован. После размислих: защо пък да не опитам нещо ново? Зимата изкарах едни курсове и понаучих езика. Година и половина комуникирахме през интернет - първо си пишехме в чата, а след това говорехме по Skype. Накрая се предумах и заминах за Франция.

Четох някъде като виц, че бракът (женитбата) е единствената хазартна игра, получила благословията на църквата. Ако направим аналогия с покера - там печели онзи играч, който най-добре блъфира, т. е. който най-добре лъже и успява да заблуди партньора си в играта, че притежава печеливша комбинация. Лошото в женитбата е, че не може до края на дните да се играе една и съща игра - започват с "покер", после минават на уличната "тука има - тука нема" и понякога играта завършва с "руска рулетка".

Малко се отклоних от темата. Бях започнала да ви разказвам за моя французин. Обаче спирам до тук, защото вече се отегчихте, нали?

Може и да продължа, ако някой попита:

- А по-нататък? Какво стана после?