Почувствах, че има нужда да пъхна това писъмце в плика с покупката ви, господин Илиев. Вярвам, че за да се насладите истински на красотата ù, трябва да ви разкрия и мотивите за създаването ù.

                                                                           ***

-    Ледовете се разтапят, Марти. - пропя Томи. - Ледовете се разтапят, образуват се големи здрави ледници, които бързо се изнизват и образуват гладки огледални пътища. Накъде обаче водят, само Господ знае... - Няколко секунди пауза. И сетне пак подхвана - Аз мръзна някъде там, по плоските ледове. Парализиран съм в времето, Марти..
Отлепих цигарата от устните си и отклоних поглед от разстланата, величествена звездна завеса във вечерното небе, към Томи, който изглеждаше сякаш преминава през някакво особено трансово състояние. Лежеше в гъстите треволяци и бавно движеше протегнатата си ръка, като че ли се опитваше да навърже звездите пред очите си.
- Просто имаш нужда от още малко скоч. - вметнах приветливо. Оттласквайки се от дънера, на който се бях облегнал, грабнах стъклената бутилка, която лежеше полузаровена в тревата и му я подадох. Мисля, че часът беше някъде към девет. Облегнах се отново на дървото и напълних дробовете си с цигарен дим. Погледът ми се плъзна по мъждукащите светлинки на хоризонта и сетне към широката тревиста поляна, на чиито край ние се бяхме излегнали. Високите стръкчета трева около главата на Томи леко се полюшваха, толкова леко, че ветрецът бе неусетен за мен. Кресливата нощна мелодия на щурците прииждаше отвсякъде около нас и създаваше идеален фронт за развихряне на въображението.
- Аз си имам приятел гърба ми да пази и ти си имаш приятел гърба ти да пази, нали така, Марти? - Томи много обичаше да подхвърля тези Стайнбекови думи по няколко пъти всеки път като идвахме там.
- Точно така, приятел.
- Хей, Марти - Подвикна пак Томи.
- Да?
- Имаш ли батерия на телефона?
- За какво ти е?
- За да пуснеш “Society” на Еди Ведър.
- Продъни ми ушите с тая песен днес...
- Пусни я.
- Знаеш я наизуст..
- Хааайде, Марти - провлачи Томи. Изведнъж се обърна по корем и впери очи в мен. Острите черти на лицето му го засенчваха допълнително, а обраслата трева обграждаше страните му.
- Добре, хубаво. - И когато сензорния екран на телефона ми светна, започнах да търся из плейлистата ми неговата песен. Цигарата ми вече беше догоряла, затова си вдигнах единия кец и загасих фаса в подметката си. Томи бе надигнал бутилката отново и шумно преглъщаше. Учудващо бе, че пробвахме скоч за първи път и Томи пиеше повече от мен...
Изведнъж малките говорителчета на гърба на смартфона ми оживяха и от тях се разнесе лиричния китарен звън на песента на Томи.
- Загубен съм без теб, Марти - рече Томи. - Просто в моя си свят, нищо друго освен нашите отношения не е наред.
- Какви ги приказваш..?
“Society…You’re crazy breathe
I hope you wont get lonely
Without me…”  - пееше Еди Ведър.
- Онази нещастница ми заби един право в лицето, Марти. Пред целия клас. Онази.. Теодора.
- И защо, по дяволите, не й го върна?
- Не мога. - въздъхна Томи - Просто не мога да я ударя.
- Томи, зарежи цялата тая джентълменска...
- Това е нещо, което ти би направил! - прекъсна ме той. - Но, чакай, това не е всичко... Тая направо се гавреше с достойнството ми. Каза, че никога досега не била имала чувството, че се държи по-мъжки от някое момче. И че нямало да бъде зле ако съм взел да ползвам дезодорант...

"Society, your crazy breathe..,
I hope you’ll not get angry

if I disagree…." 
- Кои други са около нея..? - попитах
- Еми нали знаеш.. Целия клас.
- Това са глупости. Компанията й мисля, че са Мария и Илияна.
- Не... Всички са.
- Стига! - гневът ми избликна така изведнъж, че изсвистя като куршум и прониза Томи. Натежа ми, тъй като макар и да не виждах лицето му, чувствах как очите му се навлажняват.
- Ти си ми единствения приятел...
- Не, не, не! - интуитивно се изправих. - Нека ти кажа нещо, Томи. Не всички са срещу теб. Просто всеки гледа себе си.
- Не и ти. - измрънка Томи.
 Споренето с Томи беше автоматична загуба. Ако бях продължил да дълбая в спора и да се аргументирам, той просто щеше до такава степен да се затвори в себе си, че да стане невъзможно да изкопча дума от него.
Направих две крачки и седнах на меката трева до него. Той се сви и прегърна колената си с ръце.
- Ти ще станеш велик художник, един ден, Томи. Как беше я кръстил онази.. С езерото и лодката..?
- Карамелена свежест - промълви той - Защото нали се сещаш, че бях направил топлите цветове на залеза и отражението с нюанси на боя, която на опаковката пишеше, че е с карамелен цвят.
Настъпи сладко мълчание. Песента вече съвсем заглъхна, а погледът на Томи се бе зареял отново из небето. Никога не съм мислил прекалено много по екзистенциални въпроси, просто защото не обичах да навлизам толкова на дълбоко. Носех съзнание, че нямам кой знае каква полза от задълбаването в мистериите на света, стига те да не засягат целите ми. При Томи беше точно обратното - той бе от онези самотни умове. Емоциите му се простираха от най-топлата гама блаженост при ласките, до най-мощното гориво гняв при упорството. Той искаше през прозорливия му, рентгенов поглед да минат колкото се може повече гледки и истории. Сякаш искаше от всички тях да си вземе по нещичко за себе си и да съгради своя собствен свят. Своя собствена Мона Лиза, свой собствен Колизеум, свой собствен Бял Дом, свой собствен Аксел Роуз или Кърт Кобейн, свой собствен Бъкс Бъни или Тасманийски Дявол, свой собствен Салвадор Дали, Винсънт Ван Гог, Франц Фон щук, Микеланджело, Рафаело...
- Марти, нямаше да ми пука за Теодора ако...
- Ти можеш много лесно да я затапиш и тя да млъкне веднъж завинаги, ама...
- Млъкни сега, не ме прекъсвай. - Отсече Томи - Като се замислиш, аз имам такова богатство. Погледни само - семейство което си ме гледа с такава откровена радост.. Най-откровената радост, която очите ми са виждали. А като съм навън из даскало или по улиците, навсякъде където погледна, хората играят с вдигнати карти. А семейната игра изобщо не е с карти.
- Нормално е. - Кимнах.
- Въпреки, че споря за почти всичко с тях, страшно много си ги обичам. А сега имам чувството, че ледовете... Просто се стапят.
- Да не би да си се скарал с вашите? - предположих.
- Не, кака замина за Дания.
Напипах около мен бутилката скоч и като я вдигнах осъзнах, че тя е празна. Томи й беше развил капачката и я беше оставил да се разлее на тревата.
- Колко сладки бяха онези времена, когато вместо да ми се налага да парадирам над другите с мисълта си, бях свободен да си мечтая да бъда като Спайдър-мен.. - рече Томи.
- За колко време ще бъде тя там? - попитах го.
- Завинаги. - рече Томи и гласът му като че ли леко трепна. - Впрочем чакай, Марти, сега ще ти покажа нейна снимка. - Бръкна си в джоба на дънките, извади си портфейла, а от него изкара една малка книжка. В книжката имаше прегъната снимка на момиче, приблизително шестнайсет годишно, с ясни сини очи и дълга, чуплива, кестенява коса. Действително беше красива.
- Анжелина.. - рече Томи с блажена усмивка. - тази снимчица е още от времето когато ме научи да карам колело.
- Много е красива. - Ами тя просто.. Си е чиста и откровена. Частица от семейството. Никога няма да забравя колко пъти ми е подавала ръка, когато имам нужда. Но пътищата я отведоха в Дания... Това ако не е топене на ледници, Марти.. - Гласът на Томи изведнъж се сподави. Бе се мръкнало до такава степен, че вече едвам виждах силуета му до мен. Прегърнах го, но Томи ме отблъсна.
- Остави ме! - викна той - Не съм ти гадже, по дяволите!
- Ти си голям социопат, Томи.. - заявих с лека усмивка.
- Може и така да е. - Томи отклони поглед от мен и отново се зарея някъде там, сред звездите. - Искам тази вечер да отида в Южния парк.
- Единадесет часа е...
- Не ми пука.
- И какво ще правиш?
- Ще й нарисувам нещо. - Томи се обърна към мен и с един от онзи негови забулени погледи сякаш ми каза "Ако наистина мислиш, че ме разбираш, остави ме да си я изпратя както трябва."
- Няма нищо гнило в Дания, братле.. - подсмихнах се. - Хамлет да си гледа работата. Кака ти отива там за да види света.
- Точно така. - автоматично се съгласи Томи.
- Тя отива там за да процъфти.
Томи стана и изтърси бодилите, полепнали по дънките му.
- Знам. - твърдо заяви той - Всичко ще бъде наред накрая, но трябва да отида сред природата и да си я изпратя по моя си начин. И ти трябва да си траеш пред нашите и вашите.
- Добре, но не се бави прекалено много, става ли..?
Томи ми намигна, направи с ръката си войнишкия жест за почест, завъртя се на петите си и се скри в нощта. Последното, което чух от него онази нощ, бе как ученическата му раница тупва на гърба.
Томи се прибра у тях след цели два дена. От притеснение едва не се сдържах да не издрънкам на нашите къде се мотае и какво прави.
Не ми се мисли какво е станало, когато изведнъж се е натресъл при изнервените си родители, казвайки, че "просто един ден решил да разнообрази обстановката", но си спомням, че когато го видях отново, на лицето му грееше усмивка. Казваше, че се е чувствал, сякаш е бил в Обществото на Мъртвите Поети и че е успял да изобрази всичко, което му е било на ума.
Преди да видя тази картина, бях абсолютно скептично настроен към всичко това, защото не мислех, че си струват всичките тези нерви...
Още на следващия ден, след училище Томи с някакъв игрив пламък в очите си, ме заведе в тях и ми я показа. Беше я сложил в някаква стара рамка и я бе озаглавил "За Кака". И до ден днешен не знам какво да кажа за нея. Тази негова кака трябва да е била доста добра и силна за да вдъхнови Томи така.
                                                                                   ***
"Една картина - хиляда думи.", както знаете.
Както и да е. Защо си хабя химикала тук и сега да ви пиша тази размита история?
Не ме учудвате, че предлагате такава сума за тази картина, господин Илиев. Всеки аспект от нея струва по толкова. Старият Томи не можа да ви напише това писмо, но аз се почувствах задължен да го направя, тъй като след като сте решили да я купувате трябва да ви покажа и онова, което стои зад нея. Дано всеки път когато погледнете към историите, които тя открива, да чувствате облекчението, което тя е съхранила във времето.
С уважение,
Мартин С. Рицарски.