В безмълвието на утринта мъглата изглеждаше мистично. Павел поглади костюма си и се загледа – тролеят идваше.
Щеше даже да подрани за интервюто. Нищо, тъкмо ще направи по-добро впечатление, макар че едва ли бе от значение. Беше говорил с подшефа, бивш негов съученик, че има още двама кандидати, но позицията му e почти сигурна. Най-накрая щеше да има перфектна работа, в изключително престижна фирма, с много добро заплащане. Нямаше вече да има кой да го мъмри, че е неудачник.
Изсвистяха спирачки. Шофьорът на колата се опита да избегне удара, но заради високата скорост връхлетя върху младото куче. То изскимтя и остана да лежи на платното. Хората на спирката зацъкаха с уста и се качиха във вече спрелия тролей. Вратите му останаха няколко секунди отворени – чакаха Павел да се качи. Той излезе от вцепенението и тръгна да се качва. Изведнъж се обърна и хукна към кучето.
Таксито спря пред ветеринарната клиника. Павел плати и понечи да слезе.
- Още десет лева. Тая кръв нали трябва да се изчисти.
След три часа Хектор скимтеше, докато излизаше от упойката. Павел го остави за миг в коридора, направи му легло от няколко одеяла, сложи го там и включи компютъра. Знаеше, че е безсмислено да се надява за работата, само се чудеше какво ще обясни, когато Антония се прибере.
Погледът му попадна на Хектор, който го гледаше. Отказа се да мисли. До него стоеше един верен другар, който изобщо, ама изобщо не се интересуваше дали той е президент или чистач.
© Светлето Всички права запазени