Един танц, две тела, две души, две сърца, биещи в ритъма на музика... Един поглед, едно докосване, нежност, усмивка или очи, пълни със сълзи... Целувка, лудо биещо сърце... Една мисъл! Едно желание! Една любов!
А какво е любовта? Пропадане или израстване?
Искаме я или не, тя се настанява в сърцата ни, но понякога след себе си оставя дълбоки белези. Винаги ли е разочароваща? Трябва ли да я търсим? Или тя сама идва, когато настъпи момента? Любов! Дума толкова проста, а всъщност трудна и силна. Разрушаваща по пътя си мечти, сърца, дори приятелства. Чувство, от което бихме могли да се изплашим, но, въпреки това, за него всеки по своему трябва да намери обяснение.
Защо обичаме тези, които ни отблъскват, а нараняваме онези, които ни обичат? Болезнено, нали? Но когато намерим истинския човек, този, който ни обича и искаме да сме с него завинаги, когато открием този, с когото да изтанцуваме първия си танц, точно този, до когото искаме да сме в последните си минути, тогава може би ще сме щастливи! Дали с времето всичко е навик? Може ли да се нарече любов? Свиквайки с даден човек, казвайки си, че той е всичко за нас, че го обичаме, възможно ли е да срещнем друг, с когото да затанцуваме своя танц и точно той да накара сърцето ни да бие лудо?
Може ли да се запази любовта? Прибирайки се вкъщи, прегръщайки любимата жена и лягайки до нея в топлото легло, чувстваш ли точно онова вълнение в стомаха и онзи страх от загуба? А тя? Тя чувства ли сърцето си лудо и мислите си - объркани? След всичкото това време заедно, дали не е само до навик? Ако е, защо тогава си липсваме един на друг, когато известно време не сме заедно, защо усещаме отсъствието и мислим за другия? Една любов може ли да се задържи така чувствена и вълнуваща, каквато е била в началото? Може би при някои се получава, а при други думите "Обичам те" са като "Здравей"... Дали можем без любов? Не ни ли убива самотата?
И така... Всички живеем един живот (а дори и да не е един, не помним миналите). Може би, за да се запазят сърцата ни, за да не ни е страх от предишни разочарования. Не трябва ли точно през този един живот да се борим за любовта си, да я пазим, без да я заключваме и задушаваме? Не трябва ли точно през този един живот да бъдем смели, да рискуваме, а не всеки път да се спираме от страх, че ще бъдем отблъснати?
Нека всеки търси любовта, или просто да я изчака, но нека никой не я оставя да си замине, защото тя ще почука на нечия друга врата. Само този който я пусне, може да усети нейната сладка болка, ревност, радост и сълзи, нейната същност.
© Марина Буюклиева Всички права запазени
Мога само да се радвам,че расте такова умно поколение!