За любовта и свободата
Развеждам песа и тая заран. Той пуска две разтоварващи го топчета, аз ги приемам в найлоновата торбичка и се запътваме към кофата за боклук.
Там пък комшия изхвърля боклука. Не е от блока, от къщите наоколо е, но се познаваме. Покрай племенника му, когото съм учил.
И се заприказваме. Като разговорът отива към момчето, разбира се. Уточнение – момчето е 69 набор, ама за мен и за вуйчо му си е момче.
Заживял с приятлка. Вдовица. Добре живеели, не като с първата му жена.
Която, разправя вуйчото, била „неприлична жена“. Не му е удобно да я определи като курва, все пак – снаха се пада. Посмъртно, ама…
„Продавала си тялото в интернет“, казва ми заобиколно. Скитосвала, пиела. Мъжът й звъни в полунощ разтревожен, тя го реже: „Остави ме да си пия уискито! Ще правя каквото си искам…“
Деца нямали, та го оставила сам, когато се пртрепала с кола преди две години. А той си я обичал – направил й „разкошно“, по вуйчото, погребение, вдигнал й голям паметник…
- Така е – викам – Благодарен й е, че го е отървала от себе си…
Вуйчото сериозен, ама лека усмвка плъзва по очите му…
хххх
Виждам друг комшия. Нямаше го седмица, питам, разбира се.
Бил в отпуска, обикалял Родопит.
- С жена си?
- Да…
- И защо мислиш, че е отпуска?
хххх
Оплаква ми се един младеж.
- Жената много нервна е станала. Връща се от работа и все мърмори, все ми дири кусурите. А аз нищо не съм виновен…
- Виновен си!
- Защо? Как така?
- Аз съм свидетел. Питаха те хората, много работи можеше да кажеш, ама ти – „Да!“…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
Ергените могат да казват : "Не!"...Но няма на кого. Тааа, избор има, винаги.
