За мечтите
- Виж я, пак е застанала пред витрината ни. И какво толкова гледа?! – промърмори едната продавачка. Беше изрусена, висока и кокалеста. Имаше тънки устни и малки очи, които й придаваха високомерен вид.
- Как какво ? Само чантата. Оная обшитата с пайети. Нали знаеш някои си падат по лъскавото. – отговори до нея колежката. Беше леко закръглена брюнетка, с къдрави коси и големи черни очи. Нейна пълна противоположност.
- Все си мисля, че иска нещо да открадне... – прошепна, присвивайки малките си очички.
- Съмнявам се. Ти беше в болнични и не знаеш. Идва всеки ден, не влиза в магазина, а само гледа отвън. Като черно, изоставено кученце е. – започна да обяснява брюнетката.
- Нима я съжаляваш?! – изгледа я учудена.
- Не говори така. Сега са празници. Бог казва, че трябва да сме добри и да помагаме на бедните, бездомните, затворниците... – и смутено оправи една непокорна тъмна къдрица.
- Ами помогни й тогава. Например...защо не й подариш чантата? Ето ще сбъднеш една мечта. – присви устни русата.
- Това ще направя. Ти, какво? Мислиш, че не мога ли. Къде не съм дала петдесет лева?!
Докато продавачките си шушукаха младата жена замина бързо и безшумно както се беше появила. На другия ден пак цъфна с вперен жаден поглед в дамската чанта. Не помръдваше. За нейна изненада вратата на излъскания магазин се отвори и от там излезе леко закръглена магазинерка. В ръцете си държеше същата жълта чанта на пайети и много джобове.
- Ето, вземи я. Подарявам ти я. Бъди здрава и щастлива. Христос Воскресе!
- Благодаря, како! Много си добра. Дано Бог те дари с много деца и добър съпруг! - започна да нарежда. Засмя се, разкривайки невероятно бели зъби. На тъмното й лице стояха като холивудска усмивка.
- Благодаря ти. Хайде, върви си. – промърмори леко смутена продавачката. Тя си имаше семейство, но не искаше да се впуска в разговор и да се обяснява.
Изминаха няколко месеца. Случайно я засече на улицата. По- точно седеше на тротоара, облечена със стари дрехи, просеща с жален поглед. До нея стоеше леко замърсена жълта чанта на пайети с надпис „Подава се”.
- Ти?! Как можа?! Защо продаваш чантата, която ти подарих? Нали ти беше мечта?
- Мечтите не стават за ядене, како. Трябват ми пари. Сега съм си харесала едно кожено яке от вашия магазин...
Тя я заряза и продължи по пътя си ядосана. Нямаше смисъл да се разправя. Вече не се чувстваше доволна от доброто, което беше направила. Чувстваше се пълна глупачка.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Катя Иванова Всички права запазени
