За мечтите
- Виж я, пак е застанала пред витрината ни. И какво толкова гледа?! – промърмори едната продавачка. Беше изрусена, висока и кокалеста. Имаше тънки устни и малки очи, които й придаваха високомерен вид.
- Как какво ? Само чантата. Оная обшитата с пайети. Нали знаеш някои си падат по лъскавото. – отговори до нея колежката. Беше леко закръглена брюнетка, с къдрави коси и големи черни очи. Нейна пълна противоположност.
- Все си мисля, че иска нещо да открадне... – прошепна, присвивайки малките си очички.
- Съмнявам се. Ти беше в болнични и не знаеш. Идва всеки ден, не влиза в магазина, а само гледа отвън. Като черно, изоставено кученце е. – започна да обяснява брюнетката.
- Нима я съжаляваш?! – изгледа я учудена.
- Не говори така. Сега са празници. Бог казва, че трябва да сме добри и да помагаме на бедните, бездомните, затворниците... – и смутено оправи една непокорна тъмна къдрица.
- Ами помогни й тогава. Например...защо не й подариш чантата? Ето ще сбъднеш една мечта. – присви устни русата.
- Това ще направя. Ти, какво? Мислиш, че не мога ли. Къде не съм дала петдесет лева?!
Докато продавачките си шушукаха младата жена замина бързо и безшумно както се беше появила. На другия ден пак цъфна с вперен жаден поглед в дамската чанта. Не помръдваше. За нейна изненада вратата на излъскания магазин се отвори и от там излезе леко закръглена магазинерка. В ръцете си държеше същата жълта чанта на пайети и много джобове.
- Ето, вземи я. Подарявам ти я. Бъди здрава и щастлива. Христос Воскресе!
- Благодаря, како! Много си добра. Дано Бог те дари с много деца и добър съпруг! - започна да нарежда. Засмя се, разкривайки невероятно бели зъби. На тъмното й лице стояха като холивудска усмивка.
- Благодаря ти. Хайде, върви си. – промърмори леко смутена продавачката. Тя си имаше семейство, но не искаше да се впуска в разговор и да се обяснява.
Изминаха няколко месеца. Случайно я засече на улицата. По- точно седеше на тротоара, облечена със стари дрехи, просеща с жален поглед. До нея стоеше леко замърсена жълта чанта на пайети с надпис „Подава се”.
- Ти?! Как можа?! Защо продаваш чантата, която ти подарих? Нали ти беше мечта?
- Мечтите не стават за ядене, како. Трябват ми пари. Сега съм си харесала едно кожено яке от вашия магазин...
Тя я заряза и продължи по пътя си ядосана. Нямаше смисъл да се разправя. Вече не се чувстваше доволна от доброто, което беше направила. Чувстваше се пълна глупачка.
© Катя Иванова All rights reserved.
