... "Много бяха. Особено в големия зверилник на голямото междучасие. Той тича като луд набелязвайки си следващата жертва – сръчкване по ребрата или дърпане на плитка. Като младо жребче. Викове, смях, възмутени погледи, но трябва да си израсходва калориите от сутрешната филия е мас и червен питер, във вид за хапане или като попара. Иначе в клас си беше примерен отличник, ама погледът му все диреше плитките и румените бузи на съученичките. И … тогава в главата му започнаха да се появяват разноцветни байрачета, които впоследствие постепенно се издигаха като оградки, растяха, ставаха на стени на някакъв отворен лабиринт, който го насочваше нанякъде – къде – никой не можеше да каже. Странното беше, че тези стени бяха подвижни, някой път се отваряше вратичка без надпис и с неясна посока … а най странното беше, че имаше моменти, при които той чувстваше как неведомата ръка на съдбата да го насочва в неведома посока – ей тъй – внезапно и мигновенно стените изчезваха за кратко, тикайки го в наня ...