9.11.2014 г., 21:23 ч.

За надеждата... 

  Проза » Други
471 0 0
1 мин за четене

"И тъй загубил в сетен дъх доверие
започнах да разпитвам плахо хората:
къде започва пътят към надеждата
и свършва кръстопътят на умората?"
Безнадеждно е! Унищожаваме се... По точно - самозапалваме се!
Трагедия - по български... Животът ни си отива като изгарящи хора, умиращи бавно в неотоплена болница на командно дишане. Няма светлина в тунела. Поредната надежда с е оказва бързия влак. Младите хора умират, отчаяни, обезверени. Стоим и си "шушукаме" из нета, палим се и изгаряме като клечки кибрит. После всичко си е същото. След десет години ще сме на същото дередже - повече вълнуващи с е от това защо аджеба децата се маскарят за нечий празник, а не защо трябва " да си платим" под масата , за да си свърши някой работата, за която им с е плаща. Трагедия! Какво правиха политиците, събрани в президентството? Водиха преговори - за какво? Резултата вече сте го предрешили. Не ви ли стана криво, господа управляващи, че хората умират заради отчаянието, до което доведохте народа си...Има ли значение цвета на партията ви? Не е ли по важно, че сте хора, които уж са дали клетва да пазите и работите за народа си. Или това са самo думи - без смисъл. Накрая ни трябва само едно парче земя два на един, другото всичко е излишно..

© Диана Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??