Открих те!

Това си мисля сега, когато се сетя за теб, най-накрая открих човека, когото всички търсят, човека, на когото можеш да разчиташ, който винаги е с теб и най-важното до теб, когато ти потрябва. Не, не говоря за истинската любов, а нещо дори доста по-ценно, наричат го приятелство, едни най-добро, други просто познат, но нека не се лъжем, няма я тази близост със всеки, някак си всичко е по-различно и съвършено. Пиша го за теб, защото ти внесе онова щастие в живота ми, онази радост, която никой не успя. И ще си позволя да те цитирам: „С теб мога да проливам крокодилски сълзи, но и ти си човека, който след това би ме накарал да се смея!" (<=относно цитата знаеш, че обичам да поправям казаното.). Вярвам ти и знам, че каквото и да се случи, ти ще си там, не съм чак толкова заслепена, но знам, че истински държиш на мен, знам и че се чувствам невероятно с теб. Ако разказите от приказките или по-точно от сегашните приказки - "сапунените сериали" се сбъдваха, ние щяхме да сме един от тях. С тази изкусна съвършеност за къде сме? Като  че ли и двете живеем в заблуда, като някакъв прекрасен сън, от който никой не иска да ни събуди. И ако този сън свърши, няма да е никак честно. Но нали знаеш в живота няма честни неща. E, все пак аз ще се моля никой да не се осмелява да прекъсва подобна връзка, защото човек, които не е преживял нещо подобно, значи трябва да го включи в списъка за нещата, които трябва да свърши преди да умре, защото е изпуснал много. Защото е прекрасно. Но животът е такъв, какъвто ние си го направим. Този разказ ще се опита да ти разкаже една история в историята и дано разбереш какво имам предвид.!

Посветено на теб!

За нея

Тя ме гледаше с топлите си шоколадови очи, както винаги на лицето й имаше като че ли изрисувана онази дълга от ухо до ухо клоунска усмивка, загледала се в мен като старинна вещ с неописуема стойност. Като че ли тя държеше да ми подскаже нещо, но какво ли бе то?! Има нещо страховито в това, някой да държи толкова на теб, нещо ужасяващо и понеже аз не съм от най-доверчивите, но съм от хората, които рискуват, хората, които си казват: "Да го направя, тогава ще съм напълно сигурен дали си е заслужавало". А ако не ми се получат нещата, просто се изпарявам. Очите й продължаваха да ме следват, имах чувството, че всеки момент няма да издържа и ще й се нахвърля. Опитвах се да не мисля за нея и за това, че ме следи, но не можех. Тръпки побиваха по цялото ми тяло, но не от страх, а от това, че се ужасявах от себе си. За Бога, тя ми беше най-добрата приятелка. Но съм сигурен, че и тя го искаше не по малко от мен. Вървяхме по не много оживена улица късно вечерта. Чувах стъпките й зад мен. Не издържах вече, знаех, че е близо зад мен. Обърнах се рязко, сграбчих я, усещах как цялото й тяло го иска, тя се топеше в силните ми ръце, бях ужасно възбуден и нищо не можеше да ме спре. Стиснах я още по-силно, а тя започна да ме целува страстно. Не издържах, разкъсах блузата й на средата на улицата, усещах, че не трябва, но не можех да спра, исках да я имам. Подпрях я до стената, усещах тежкото и дишане и ръцете й навсякъде по мен. Направихме го. Беше най-невероятният секс в живота ми, толкова страстен, толкова искрен, толкова невероятен. Но удоволствието, което получих, не едва прикриваше това, че отвътре избухвам от ярост, че го направих.

На сутринта се събудих на една пейка в парка, незнайно как се бях озовал там, а още по-незнайно къде беше тя "моето момиче", след онова, което се случи, исках да я видя. Тръгнах към тях с надеждата да поправя нещата. Идеше ми да си блъскам главата във всяка стена, която видех пред себе си. Но, уви. Беше твърде късно. Да, открих я, но не очаквах да я намеря на пода в пълно отчаяние.

В локвата кръв до нея имаше писмо, адресирано до мен. С треперещи ръце го отворих и прочетох нещо невероятно. Нещо, което ме накара да не повярвам, да не знам къде съм и да се мразя още по-силно от преди.

„Миличко, нали знаеш, че животът на един човек е като роман, точно като онези, които ти пишеш. Изпълнен с красиви случки и понякога не чак до там. Роман, разделен на красивите моменти и на лошите случки, които се забравят лесно. За мен това, което се случи, беше просто една невероятна случка от моя живот, наречен роман. Като че ли и аз написах малък разказ. Струва ми се, че се разказваше за едно момиче и едно момче, които били, а... как беше онази дума... да „приятели" и една вечер се случило нещо... но, миличко, не ми се сърди, не помня какво. Знаеш ли, този разказ ми хареса и исках живота ми да свърши с него. Мечтата ми беше един ден да гледаш на мен по друг начин и ако и ти си ме обичал някога, нека това е до тук. Аз завърших романа си, а твоят го очакват невероятни писателски дни. И никога не забравяй колко щастливи бяхме заедно, защото това е един подарък, който исках да ти дам, преди да бъда с теб. Обичам те"

Очите ми се бяха насълзили и не знаех къде се намирам. До мен беше трупа на момичето, с което бях приятел до вчера, на момичето, с което бях вчера, на човека, който промени живота ми. Не трябваше да свършва така. Тя дори не ми каза сбогом.

Обичам те...

Както пише тя в писмото си, това беше просто един разказ, наречен по другиму, живот. А аз ви разказах всичко това, защото усещам, че наближава краят на моята писателска история. Исках това да е последния роман, допълващ колекцията ми. Един разказ за едно момиче, едно разтрогващо събитие, знаете ли, донякъде целите на разказите са почти едни и същи - да ти разкажат някаква реална история, с цел да ти хареса, но не забравяй, че когато четеш разказ, това е живота на някого, един тъжен и не чак до там много весел живот, който е станал книга,  за да я държиш в ръцете си. И всичко има край, както една книга, така и една любов, защото няма безкрайни неща, така и моят живот.