За последен път

ЗА ПОСЛЕДЕН ПЪТ

      Печката в тъкачницата бумтеше, зачервила кюнци. До нея, облакътен, седеше замислен мъж. Между пожълтелите пръсти на възлес­тата му ръка светеше огънчето на цигара. Становете млъкнаха. Жените се скупчиха до печката да починат и се сгреят. Подхванаха оживен разговор, но Васил остана безучастен. Само думите "нашият цех" отекнаха от разговора в мисълта му.

     "Нашият цех! – каза си майсторът.  – Като си помисля, че тук някога беше дом на културата, че като влизах, свалях шапка – става ми тъжно. Сякаш насреща си виждам Кольо, кинаджията, да стои до прожекционния апарат, а там, дето сега е станът на Тодора, се намираше библиотеката. В новата вярно, че е по-широко, ама не ми е хубаво. Като че и книгите са други: все едни такива, шарени, лъскави, пък никой не ги чете. Дали защото хората в селото намаляха, само възрастни останаха, или защото книгите са по-скучни!? А  точно там, дето е стъпила кака Петрана, там мъжът ù, Петър Хаджията, слагаше тъпана и с такъв жар го налагаше, че целият салон подскачаше в едно с ударите и всички подхващахме луда веселба. Гърмеше празнично музиката в препълнения с народ салон. Какво време беше то! Нашият цех! Това е той сега, нашият цех!"

      Вратата на тъкачницата се отвори широко и вътре нахлу студеният дъх на зимата. Влезлият поздрави жените и каза на меха­ника:

     - Васка, идвай на помощ! Автобусът закъса – няма кой да го издърпа. Пътниците мръзнат и чакат.

     Васил нищо не отговори. Хвърли в огъня недопушената цигара, взе шубата от закачалката и му кимна да вървят. Двамата мъже забързаха по заледената пътечка.

     Той седна в кабината на трактора и ръцете му уверено хванаха волана.

     Повече от четвърт век ора земята, окопава я, тори я, ся и прибира реколтата ù, докато се разболя. Мислеше, че ще му мине бързо, не обърна внимание, когато кръстът взе да го наболява. Но не мина – болката ставаше по-силна. От вибрациите на машините беше получил сериозно заболяване. Лекарите го задължиха да смени работата си. Зарече се никога да не седне в трактор, обаче ето че се налагаше.

     Тресе моторът цялото му тяло, краката играят по педалите и болката върти в кръста. Върти като свредел в душата и друга болка – имаше неприятности вкъщи, не се разбираше с жена си. „Поне деца да имахме. Но нямаме. Сърди се, че пия. Пия, какво да правя? Като не сме като другите хора, ще пия. Та има ли в селото други семейства без деца? Само Тодорка и Савата, и ние. – Ама виждаш ли, – вика – Савата не пие. Савата не пие, а аз ще пия. Ще пия, дано удавя тази пуста мъка, дето ми е загризала душата!"

     Срещу трактора изскочи Стоян Костадинов с шейна, пълна с дърва. Едва се разминаха в затрупаната улица. „И той се блъска  по цял ден, но поне знае защо. Гледа да помогне на децата си, а аз на кого да помагам? Неговата жена не е като моята да харчи всичките пари за щяло и нещяло. Ох, как ме боли кръстът, но как да оставя хората да мръзнат?"

     Като стигна до закъсалия автобус, пътниците с радост го посрещнаха. Няколко напъна на мощния двигател бяха достатъчни и двете машини излязоха на проходимо място. Всички сърдечно благодариха на тракториста. Една жена дойде развълнувана при него и му подаде банкнота.

     – Вземете да се почерпите! Децата ми без вашата помощ щяха да се простудят.          

     – Приберете парите! Така не бива. Обиждате ме – отвърна Васил.

     Той се приближи до двете ù дечица, които подсмърчаха със зачервени нослета и с любопитство го наблюдаваха. Извади от джоба си бонбони и ги подаде. Те взеха от тях с премръзнали ръчички и очите им с благодарност светнаха под пухкавата козина на меките калпачета. Механикът прибра въжето и подкара трактора обратно по нагорнището.

     От зимното небе някак плахо се отрониха първите сне­жинки, после заплетоха ситна мрежа и нов пласт белота засипа всичко. Пред очите на Васил сякаш още цъфтяха розовите детски ли­чица с живи като въглени очички. Така му се искаше да се притисне в червените им бузки, да ги целуне, да ги щипне, да ги погали. Жадуваше за свои деца с алени бузки, но знаеше, че това е невъзможно и влага плувна в очите му. „Качих се в трактора, присви ме болката в кръста, стегна ме болката в душата. Оставям го сега в бригадния стан и повече няма да се кача в него. Това е за последен път!" – така си каза.

     Но не беше за последен. След няколко дни дървата за печ­ките в тъкачницата свършиха, а никой не докарваше други. Дълбокият сняг не попречи на Васил да докара от гората така необходимите дърва. И работата продължи – бумтяха печките в цехчето и совалките игриво тракаха.

     - Край, това беше, Васка! Никакви трактори повече. Наля­гай си парцалите тук и толкова! – реши пак той.

     А зимата връхлетя върху селото с нова сила. Цял ден и цяла нощ валя. Сутринта селото осъмна затрупано в еднометров сняг. Къщите бяха с тежки пухести калпаци, а оградите почти не се виждаха. Васил вървеше към цеха и се радваше на зимната красота. Снегоринът беше минал само по главната улица. Той видя как от горната махала отчаяно си пробиваше път в дълбокия сняг дядо Стамо. Там нямаше кой да направи пъртина  

      Замисли се механикът: „Колко много такива немощни старци има в селото! Кой ще им направи път? Няма да могат да отидат да си купят хляб дори.

      Не усети кога мина край цеха и продължи към машинотрак­торния стан. Дълго се въртя около машините – нямаше гребло, нямаше какво да закачи за разриване на снега. Изведнъж пред очите му попадна една огромна задна гума с джанта от големия трактор. Завърза я за теглича. Преди да се качи в кабината, погледна към гумата.

     -  И тя ще свърши работа, като няма с какво друго да разчистя.

     После се усмихна  в себе си и си рече:

     - Добре. Но това наистина ще бъде за последен път!

     Когато влезе в тъкачницата, в селото не беше останала нито една уличка без разрината пъртина, дори най-малката, най-нез­начителната.