Чистачката усърдно бършеше кристалната ваза и с леко презрение следеше развихрящия се хаос в залата. Нищо особено – очаквано посещение на някаква чужда делегация. Такива имаше понякога по две на ден, най-често всеки ден. Даже тя познаваше правилата и можеше да изреди ритуала, но винаги с известно удоволствие следеше хаоса и паниката на всякаквите шефове. Ми – не знаят. Ако знаеха нещо – щяха да работят, а не да дрънкат и се пъчат пред камери и фотоапарати…

-     Премиерът, премиерът… - пелтечеше един – Давайте го по-бързо, да заеме мястото си

Изтикаха напред някакъв – по-скоро щраус на диета, с гладен поглед и наострени уши.

-     Тук, отпред – занарежда пелтекът – Да легне… Така, така… Най-отпред да е на снимката… И да може останалите да стъпят отгоре му… Имаме и по-дребни лидери, подпора им трябва…

Премиерът напразно се опитваше да протестира, после млъкна. Когато го главиха за тоя пост, ясно му обясниха – говори каквото му казват, прави каквото му наредят, единствена грижа – да не отваря излишно уста…

Партийните лидери се подредиха по рангове. Тоя, оня, баш лидерът, началникът му. И двамата с разперени шкембета покриваха центъра…

-     Така, така … - запелтечи пак церемониалмойсторът – Нещо липсва, нещо липсва…

Прислужничката се сети. Отвори шкафа в дъното на залата и го извади. В хубав цивилен костюм, добре обръснат… Аууу, покрит с паяжини и прах…

Грабна парцала и усърдно го заизчиства. Поне на снимката трябва да изглежда внушително и убедително…

-     Стига, стига – извика пелтекът – Ония идват… Дай сега тук президентът, опъни му устата в усмивка и сме готови за пред хората…