30.05.2012 г., 16:40 ч.

За рая и ада 

  Проза » Други
1667 0 9
4 мин за четене

                                          

                                   За рая и ада

 

"Докъде стига лодкарят... докъде ще стигна аз? Докъде ще ме отведе... до рая, до ада? Можем ли да го подкупим със златна монета? Не-е, не-е... никой не може да подкупи съдбата си, никой. По един или друг начин... който и да си, ти винаги ще стигнеш до края на твоя път... до единствения край, защото така ти е предначертан, от самия теб. Не мога да излъжа себе си! Кой може? Някъде дълбоко в теб се вкоренява истината и тя никога не излиза и , да, приятелю, никога няма да излезе от там. Осъден си... осъден си на собствената си присъда - за добро или зло."

С тази си последна мисъл съдията удари с чукчето и произнесе отчетливо:

 - Виновен! Следващият.

Един старец, целият в дрипи, мършав и мръсен, той беше следващият. Съдията го гледаше със съжаление, с тъга и обвинение към самия себе си.

"Ами този старец... какво ли си мисли той преди края? За живота или за смъртта? За какво говори с лодкаря - за рая или за ада? Хах... в крайна сметка кое има значение? Твоите мечти или реалността? Сигурно това е най-важният въпрос в цялата вселена... към кое, по дяволите, да се придържам - към мечтите или към реалността? Към рая или към ада? Да се опитам ли да променя ада, когато всеки друг следва мечтите си или и аз да ги следвам? Следващ или следван?"

- Виновен! Следващият.

Вдигна тъжния си поглед, пропит с твърде много мисли и натежал дотолкова, че едвам го закрепяше върху някого. Сега този поглед се стовари върху жената, която пристъпваше напред.

"Заслужаваме ли? Заслужавам ли? Да мина през ада, за да стигна до рая... заслужавам ли да го извоювам на бойното поле, на което всички войници са против мен и против всекиго? Защо да водя битка за някого другиго, на някого другиго? Защо да даря свободата на човека, който я отхвърля яростно? Ами... всъщност, откъде заслужих да стоя в средата на бурята? Как така стана, че аз, който преследвах своите мечти се оказах в най-долната дупка, най-прогнилото дъно на ада? В тоя съд, пълен с виновните, виновни, че са опитали промяна?"

- Виновна! Следващият - това обяви поредният удар на чукчето. С него се стече и една малка яростна сълза по лицето на съдията, което остана тъй непроменено и може би - недокоснато.

"И... и? Имаше ли смисъл дългото преследване, ловът на вещиците и вятърничавата мечта? Имаше ли? Тоя ад кой го създаде? Аз! Аз! Тия, дето са като мен, те го създадоха. Ние живеем в ада, а мечтателите и глупците в рая... и какъв е по-добре да си? Мечтател и глупец или такъв като мен? Какъв? Човек, който вижда трохичката хляб и се радва на живота, че му е подхвърлил трохичка, или такъв като мен - човек, който вижда трохичката и очите му се насълзяват, защото осъзнава, че трохичката няма да стигне за всички, а после се бори за целия хляб, като много добре знае, че никога, никога няма да може да го спечели... но продължава да се бори. Аз, драги ми приятелю, живея в ада, защото се опитвам да променя егоистичния рай на другите - на тия с малките трохички, малки цели и мечти... на тия малки хора, защото техният рай е малък и не стига за всички... Хах.... а моят ад е много голям, всеобхватен дори."

 

Едно малко момченце, навлечено с някакви твърде големи и неудобни дрипи, направи няколко несигурни крачки напред. През сълзи, нарамил здраво непосилния си душевен товар, без да поиска помощ от никого, съдията каза:

- Виновен! Виновен... виновен... виновен - продължи тихичко да повтаря той.

Чукчето удари един и след това втори път. Съдията се изправи и се обърна. Лицето му тъмнееше под лика на сенките, които си играеха отгоре.

"Е? Къде искаш да живееш ти? В рая, който ти си създаваш, сграбчил трохичката и не обръщащ внимание на ада на другите, защото те е страх или не те е еня? Или пък в моя ад, приятелю? Откъдето няма измъкване, защото трохичките никога няма да са достатъчно за всички, а ти никога няма да достигнеш до хляба... такава ти е съдбата. Никога. И кой излезе мечтателят и ветрогонецът? Кой излезе глупакът сега, а? Гони си твоите мечти в твоя си ад! На теб така ти е писано!"

Мъжът въздъхна тежко и започна да крачи напред, докато събличаше мантията си. Писна му да бъде съдя, това беше краят за него.

"Може би това си е мислел старецът, а? За рая и ада - затова как е живял и къде е живял. Не знам, но със сигурност знам, че пътят към ада е осеян с добри намерения. Аз предпочетох да живея в ада, за да може някой друг да има шанс да вземе нещо повече от трохичка от живота. Предпочетох да живея в ада, за да може другите да притежават рая. Всъщност обаче... страхувах се. Страхувах се, че ако не бях направил точно това, един ден детето ми щеше да дойде при мен и да ми каже: "Аз живея в ада, заради теб, защото къде беше ти, когато си можел да промениш нещо?"

Къде бях? Ами... в рая..."

Това беше краят за съдията. Всеки човек има определена жизнена сила. Отреден му е даден път. Тук е краят на неговия. А ние... ние с вас продължаваме да си живеем, я в рая, я в ада. Кой знае кой е мечтателят? Със сигурност обаче адът не е нито само в мен, нито само във вас... аз и вие - неразделни сме. Където съм аз, там сте и вие. Но - адът за едни е рай за други... а един мъдър човек ми каза, че само тази част след "но" има значение...

© Николай Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хах, благодаря. Радвам се, че ти харесват.
  • Вдъхновяващо. Кара те да се замислиш доста. Много ми хареса. Май ще ти стана фен на творбите. :D
  • Може и да ви послушам, може би... Както ти сама каза- от ходенето по въжето изходът винаги е един. Въпросът е дали ходенето ще си е струвало падането.
    " И... и? Имаше ли смисъл дългото преследване, ловът на вещиците и вятърничавата мечта? Имаше ли? Тоя ад кой го създаде? Аз! Аз! Тия, дето са като мен, те го създадоха. Ние живеем в ада, а мечтателите и глупците в рая... и какъв е по-добре да си? "
    Това ми е проблемът. Направо десятката удари с твоя коментар, попадна доста точно. Със сигурност ще имам предвид твоя съвет.
    Благодаря, Анахид.
    ПП и не ми се сърди, моля те...
  • Ок, спираме дотук. Извинявай, че съм те обидил относно приятеля ти. А за останалото- ами просто се изненадах, защото и баща ми това ми каза...
  • О-о промяната няма никога да дойде. Тя тая промяна първо започва на лично ниво, а пък после става обществена и национална. Оставям темата за обществото до тук и преминавам на себе си.
    Аз не съм наивен като твоя приятел, чиято наивност граничи с фанатична вяра в добротата, което пък е равносилно на глупост. И аз имам такива познати, но не съм такъв. Не съм спасителя в ръжта, не искам и да бъда и никога няма да бъда. Твоята усмивка казва " о-о ник, аз такива хора като теб познавам и те всичките са си изпатили, и ти ще си изпатиш ". Тя ми казва " не бъди такъв, защото ще те боли много, тръгваш по път, който познавам ". Греша ли? Грешно ли съм те разбрал?
    Чакай, чакай, всъщност какво ме съветваш- бъди себе си, но не се опитвай да променяш нищо?
  • Не, не. Ти си изгради погрешна представа за мен като хвърчащо момче. Аз вярвам не във всички хора, ами в ей тия единици хора. Не мога да разбера защо ги пренебрегваш!? Защо всички ги пренебрегват? Това е отново всеобща нагласа да се изтъква лошото, все кой какво гадно направил и то защото на хората така им харесва. Всъщност искаш ли да сляза на земята, чакай даже още по-надълбоко ще отидем сега с теб. Я си спомни публиката в древен Рим, ами ей това са хората. Дали ще гледат гладиаторите или новините, все тая. Човекът за човека е вълк, даже нека бъда още по-краен, ние се храним от страданието на другите. Не е важно колко аз съм зле, ами колко другия е зле - ей това е максимата. Много по-логично е да пуснеш по новините как 10 деца са загинали в автомобилна катастрофа, няколко човека са пребити, еди кой си изнасил еди коя си. Просто е така, защото на хората им харесва да гледат това, точка. Ако им харесваше нещо друго, щяха него да покажат. Но засега тоталната всеобхватна, всеобширна и всеунищожаваща порнография е на мода. В буквален и преносен смисъл, и във всеки друг възможен смисъл. Хората, обществото, не иска да гледа Левски, защото Левски е всичко, което обществото не е. Той им напомня колко те са жалки, колко са комплексирани и нищожни. Заради това няма нужда от него, Бай ти Ганьо иска само келепир. Това е нашето общество- Бай Ганьо и Левски на едно. Обаче Бай Ганьо отрича, че Левски съществува, защото иска да го затрие, вече казахме защо. Айде да живее истината с целия й отвратителен блясък. Стана ли ти по-хубаво като слязохме двамата ръка за ръка до дънъто? Сега видя ли, че не съм никакъв идеалист и аз въобще нямам място на тая скапаната арена? Аз просто искам промяна, а ти си се примирила, ей това е разликата между нас. И ти, и аз сме се нагледали вече на простотия, само дето аз все още виждам " Левски ", че се опитвам и да подражавам, и това е част от раничката ми. Аз съм си аз, толкоз. Няма да се променя в скоро време към по-лошо, просто няма да стане, ако ще и това да е краят. Това не е идеализъм, това е абсолютен реализъм относно ситуация и собствено психологическо състояние. Мога още много да ровя в истината не с пръчка ами с багер ако ще, ти това искаше. Обаче няма смисъл. В моята раничка си остават тия добрите хора, другите - навън и по-далеко. Другите мен не ме интересуват. Айде сега ми кажи, че летя в облаците.
  • http://bolgari.net/bylgarskiiat_geroi__plamen_petkov_spasil_dete_i_se_udavil-el-1582.html

    http://www.blitz.bg/article/28711

    Извинявам се ако правя реклама. Перлата, дори и покрита с кал, пак си е перла. Какво мога да кажа за тези хора? Просто поклон и толкоз. Сещам се за случки, на които аз съм попадал и които опровергават напълно всеобщото мнение, че обществото ни е изградено само от " боламач ". Това е грешно, невярно, неистинно и обижда и лично мен.
  • А аз не ти прощавам за негативизма (шегувам се, естествено) Светът не е изграден само от негативизъм. Оптимистът е създал самолета, песимиста парашута, а ние имаме нужда и от двете. Човек сам си решава дали ще си открие очите само за доброто или за злото в света. В момента пиша за лошото или, казано по друг начин, гледам през тъжни очи. В следващи произведения ще погледна и към хубавото, има време. А и има много, много стойностни хора И в България, така че, моля те, не хвърляй недоверчива завеса върху добротата. Тя си е там/тук и наникъде не е тръгнала, камо ли пък да се губи. Много често учителите ми казват "А къде е Левски днес, няма го", но не е така. " Левски " си е тук, просто от толкова мръсотия често-често остава невидян. Затова след няколко години аз ще съм си пак долу-горе същия, даже се надявам да съм и по-добър. Вероятно ще съм изчел купища книги и ще съм изгледал още повече филми, и въобще ще съм направил куп още неща, които в момента не желая да изреждам, списъкт е дълъг.
    Не казвам " О, светът е прекрасен и на мен ми предстои цял един прекрасен живот " - това е грешно, но пък е грешно и да кажа " светът е дупка ". Когато пиша едно есе, то показвам част от себе си, само част и то твърде малка.Всъщност мисля че прекрасно ме разбираш.
    Извинявай за дългия пост.
  • Хм, съмнявам се, че това ще напиша.Извинявай за закъснелия отговор, да кажем, че исках да го обмисля.Със сигурност няма да потъна в блатото, но пък и няма скоро да се променя. ( от което следва, че... )А ако не се лъжа " ако не можеш да промениш света, промени себе си " е част от идеологията на Мирзакарим Норбеков, чела ли си го? Няма значение, но Норбеков казва и друго "Н икога не казвай, че не можеш нещо. Лягай си с мисълта, че можеш, мечтай си, че го правиш " и т.н. Като Дж. Кехоу, долу-горе.
Предложения
: ??:??