30.01.2007 г., 0:46 ч.

За самотата и топлината 

  Проза
1345 0 2
3 мин за четене

           Както си вървях, вятъра разбърка косите ми. Ласката му ме накара да потръпна. Той беше толкова топъл и нежен...

           Затичах се, а сълзите засъхнаха по бузите ми. Бягах, без да имам сила да спра. Бягах, а не знаех от какво – от болката, от самотата, или от самата себе си!

           - Аз ги изгоних, аз унищожих всичко! Аз съм виновна. Не-е-е-е... – викът ми отекна в съседните къщи. Две кучета и една котка ме изгледаха учудено. Някъде хлопна врата.

- Бягайте-е-е! Спрете земното кълбо, искам да сляза! Пуснете ме!

   Вятъра продължи да ме гали, но аз го ударих и продължих да тичам. Чух го как изплака и спря. Спрях и аз. Почувствах се единствения жив човек, толкова самотна и обезсърчена бях, така силно желаех появата на друг човек, че не издържах и се свлякох на земята. Две топли и силни ръце ме повдигнаха през мишниците и аз се сгуших в топлото тяло до мен. Самотата, заедно със всичко друго, се изпари. Котката я проследи с очи и се скри зад ъгъла. Човекът до мен заговори, но аз отначало не успях да го разбера:

-         ... Много се изплаших за теб, изглеждаше толкова отчаяна...

-         Кой си ти?

-         Приятел. Приятно ми е.

-         Аз приятели нямам. Те или избягват, или изчезват. Ти си само сън – ще

се изпариш с първите лъчи на слънцето.

-         Ще бъда до теб и след изгрева. Ще бъда с теб и на следващия ден, и на следващия, докато не започнеш да живееш...

-         А аз сега какво правя?

-         Имаш нужда от мен.- Погледнах го в очите и прочетох доброта, нежност и още много хубави неща. Затворих очи, отпуснах се в прегръдката му и заспах...

© Галя Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??