За шестата смърт ще живея - 7 глава

Зимата се изтърколи бавно, отстъпвайки величествено трона на новата пролет. Сегеван напредваше с тренировките, а Бартак в опита си с жените.

Пред шатрата винаги имаше двайсетина чакащи, но той се пресрами една вечер и я посети. Нямаше възможност да избере жена, а на светлината на една свещ не се виждаше много, пък и той не знаеше къде по-напред да гледа.

Годината започна с проблеми. Не за него, а за Плерах. Първоначално се зарадва за приятеля си, който бе призован да се прехвърли към конницата, после с изненада разбра, че той отказва категорично. Това беше най-елитната реторха, в по-голямата си част съставена от благородници. Имаха брони, коне, високо заплащане и привилегии.

• Какво те спира, всеки би искал да е на твое място?

Въпросът бе неизбежен, не, че имаха други теми за разговор.

• Върви вместо мен тогава, аз оставам във втора.
• Да ти разяснявам ли, че не можеш да го направиш? Имаш право да напуснеш, но не и да противоречиш на заповед.
• Бартак, остави ме да решавам проблемите си сам! Не можеш да ми помогнеш.
• Не се и опитвам, само се чудя защо отказваш повишение. Ако толкова ще ти липсваме, яхваш коня си и идваш.
• Някои неща за мен не са ти ясни.
• Обясни ми ги, нали сме приятели?

Тази вечер Плерах нито веднъж не се усмихна. Зертон, седящ до него, също гледаше тъжно и не каза нищо. Той без друго не беше приказлив. Останалите не се намесиха, не беше тяхна работа. Ако трябваше, щяха да помогнат, но и те не виждаха проблем.

• Разбрах! – налучкваше Бартак. – Влюбил си се в някоя от курвите на реторхата и не искаш да я оставиш.
• Престани, хлапе, ще ме разсърдиш!

Никога не го беше наричал така, имаше промяна в човека, който бе душата на компанията и винаги знаеше какво да каже. Изглеждаше като болен. Може би изпитваше страх от коне? Бартак се отказа и тръгна да си ляга, Сегеван го последва.

Няколко дена Маркан напомняше на Плерах, че е време да се мести, дори му спря тренировките. Пастирът всеки път отказваше като заинатено дете. Това ядосваше стотника, уронваше престижа му. Не можеше да го осъди, всяка заповед за екзекуция се подпечатваше от краля и трябваше основателен довод. Не можеше и да го изгони от служба, тогава трябваше да му изплати обезщетение.

В шатрата на командването цареше напрежение. На Бартак му беше неловко да слухти, но нямаше избор. Ушите му сами се въртяха към масата с картата, където се провеждаха разискванията.

• Защо не го понижиш, прати го при копиеносците! Не може да се противи, тогава има основание за бесило.
• Не, трябва да стане каквото е поискал генерала. Какъв стотник съм, ако не го изпълня? Ще ми се смеят и в двореца, накрая може аз да хвана копието.
• Това е прецедент в десетгодишната ми служба. Накажи го някак, накарай го сам да поиска преместване!
• Ще го мисля след битката. Сега ни е важна дисциплината на копиеносците.

Друг стотник се обади:

• Винаги ще ви пречат, Маркан. Обучени са колкото може. За това мизерно заплащане да не очаквате чудеса?
• Да поискат увеличение тогава.
• Как ли не! Може би Хартаг ще отпусне средства? Цяла зима дърводелците му продаваха незаконно допълнителни наръчи, сигурен съм, че има голям дял, щом го позволява.
• Не го обвинявай без доказателства! Неговите момчета са поорганизирани от копиеносците.
• Да идат те отпред тогава!

Спорът прерастна в караница, сигурно се чуваше извън шатрата. Бартак не можеше да работи така, разсейваха го. Стана и приближи масата.

• Копиеносците могат да застанат зад първата линия, зад щитовете. Да им направят подълги копия. Ще ги подадат между мечоносците, които могат да клекнат, после ще се изтеглят много по-бързо.

Кавгата прекъсна, ядосаните погледи се обърнаха към Бартак, после зад него. Генералът беше влязъл тихо.

• Този какво прави пак тук? Наредих да не ми се мярка пред очите. Маркан, само с твоите хора имам разправии.

Мълчаха.

• Момче, кажи защо си тук!
• Преписвам документи.
• Вършиш работата на тези лентяи? Докато пият виното на краля?

Пред генерала стотниците приличаха на селски кметове. Бяха обикновени хора, съумели да се издигнат. Докато неговата фигура лъхаше на власт и сила, типични за дворцов служител.

• Чух какво говорите, целият даркин го чу. Момче, върви си избери някоя курва, кажи, че аз те пращам! Безплатно. И повече никакво писане! А вие тук ми падате в очите с махленските си спорове. Това е кралска армия…

Бартак се измъкна бързо и пропусна продължението на разговора. И на него му беше писнало. А новината за предстояща битка измести мислите за положението на Плерах. Първо да оживееха, после нещата щяха да се наредят някак.

Зачуди се дали да използва подаръка си. Толкова рано всички бяха заети с тренировки и пред голямата шатра нямаше опашка.

Вмъкна се като крадец. Четирите жени седяха в коридора и решеха косите си, гърдите им бяха незакрити. Това го възбуди рязко, после се сконфузи, щом едната рече:

• Имаме подранил палавник. Коя е наред?
• Генералът ме праща – избоботи Бартак. – Безплатно.
• Е, тогава няма ред. Щом е безплатно, можеш да избираш. Всичките сме измити.

Ако не говореха, щеше да е по-лесно. Помисли да ги зареже и да поспи в палатката си.

• Не бързай, имаме много свободно време, кажи коя да сбъдне фантазиите ти!

Бартак не знаеше с коя е бил. Всичките го възбуждаха и всичките бяха различни. Тази приказливата отпадаше, много ѝ знаеше устата и го притесняваше. Имаше една руса, с малки вирнати гърди с розови пъпчици. Другите две бяха чернокоси, с големи кафяви зърна, едната слаба и къдрава, другата малко дебела.

• Сложно ли е? Момичета, да му покажем още!

Засмяха се и запретнаха поли, отдолу не носеха нищо. Дебелата нямаше нито косъмче между краката си, всичко ѝ се виждаше, другите бяха с руси или черни снопчета. Бартак също се усмихна, сещайки се за брадата на Фронтик. После посочи:

• Избирам русата.
• Всички избират русата. Добре, твоя е.

Двамата влязоха в едно от помещенията, жената остави роклята ѝ да се свлече на пода и помогна с дрехите на Бартак. Щом легнаха, го замилва да го настрои и той се отпусна бързо. Нямаше значение, че другите жени слушаха стоновете и пъшканията им. Нямаше и значение какво ще се случи утре или вдругиден. Предстоеше битка, в която Бартак можеше да не оцелее, затова се отдаде изцяло на удоволствието, като за последно.

Малко удоволствия имаше в този живот, а това бе най-хубавото и на другия ден не болеше глава. Цялото напрежение изчезваше, разтапяше се между топлите и меки женски бедра, докато в един момент дъхът спре, цялата сласт изригне и мъжкото тяло се отпусне морно върху женското, и двете потни и лепкави.

Така истински разбираш, че си жив.

Битката щеше да се проведе на два дни път. Сегеван нямаше нищо против да носи палатката през цялото време.

• Така ще заяквам – обясни.

Бяха предали печките и зимните одеяла в обоза и получиха въоръженията си. Новакът любопитстваше през цялото време какво е истинска битка. Бартак обясни кратко:

• Същото като на тренировка, само че тук се умира. И трябва да убиваш, което не е лесно.
• Готов съм.
• Дано да е така, аз все още не съм.

Първата вечер от похода това бе темата на разговор, Сегеван не ги остави на мира.

• Всеки човек се стреми да живее, ние тук постоянно отиваме на смърт. Играем си със съдбата, поне така мислим, но реално тя държи всички фигури. Животът е между битките, а не в тях. Не питай Звяра, той е сбъркан!

Плерах отново обясняваше любезно, но не беше същия като преди. Погледът му шареше непрекъснато, сякаш иска да запомни всичко и всички. Вече не го закачаха за преназначаването му. Ако го нямаше, тази група едва ли щеше да се събере отново.

Втората вечер не се появи, със Зертон изчезнаха някъде. Бартак не угаждаше толкова на Сегеван в разговорите, пестеше думи, потънал в размисли. Някой ден щеше да напусне армията, да си купи земя, да спечели облога на Плерах и да прекара старините си спокойно, заобграден от деца и внуци.

Бойният рог ги събуди рано. Облякоха се и тръгнаха да се строяват. По пътя Бартак настигна Плерах, който бе спрял да оправи щита си.

• Снощи се скри от приятелите си. Знаеш, че може да е за последно.

Неочаквано горчив глас го притесни:

• Винаги може да е за последно. Някой ден може би ще ме разбереш.

Армиите се подреждаха на стотина крачки една от друга. Изненадващо, копиеносците застанаха зад първата линия, вдигнали дълги пръти. Сегеван се уреди вдясно от Звяра, Бартак беше във втория ред, няколко човека по-вляво.

Последва обичайната среща на командващите двете армии, осем наши генерала срещу шест чужди. Това изглеждаше добре. Размениха по няколко реплики насред полето, после се върнаха при частите си.

Този път Бартак се падаше по-напред и видя ясно генерала, който се въртеше с коня си, оглеждайки редиците. Гласът прогърмя:

• Днес се борим за домовете си. Карданците плячкосват западните ни земи и искат да ги поставят под свое управление. Какви са те, че да го правят? Събрали са някаква гмеж и смеят да предизвикват гнева ни? Сега ще усетят болката като чук, ще бъдат стъпкани и унищожени, както правим с тях от столетия. Ние сме армията, ние сме истинските мъже! Нали така?

Всички изреваха, нахъсани за бой.

• Днес е денят, в който завинаги ще сложим край на претенциите им, ще покажем какво е да гледаш смъртта в очите.

Докато генералът надъхваше хората, Маркан вървеше между редовете и тихо казваше на всеки:

„При първия сигнал за атака не мърдате, чакате втория!“

• Готови ли сте да защитите домовете си, тези на приятелите си, да опазите кралството?

Нов мощен рев. Отсреща също викаха, и на тях говореха подобни неща. Накрая доволни, генералите се изтеглиха. Започна изчакването. Първият ход на едните определяше отговора на другите.

Отсреща прозвуча сигнал, войниците затичаха през полето. Деветдесет крачки, осемдесет, приближаваха бързо. Хиляди стрели ги засипаха, но това не ги забави. Вече и в първи даркин се чу дългоочаквания сигнал за атака. Никой не помръдна, както бяха инструктирани. Почти никой.

Плерах, следван от Зертон хукна напред, надавайки ожесточен вик. Стотникът умишлено ги бе пропуснал с инструкциите, осъзна Бартак, за да си отмъсти за срама.

Пастирът усети, че нещо става, спря и се обърна учуден. Зертон го настигна. Линията на врага бе много по-близо от тази на другарите му. Целият даркин го гледаше безмълвно, чакаха втория сигнал.

Плерах разбра всичко. Имаше миг да направи своя избор и това му стигна. Вдигна меча си за поздрав, после отново се обърна и заедно със Зертон потънаха в стената от желязо.

Дойде втория сигнал, твърде късно. Армията се отприщи като река, нямаше ред, всички видяха как един от тях бе предаден и това освободи ад, който се стовари върху карданците. Звяра и Сегеван мушкаха здраво, рамо до рамо, Бартак се измъкна и застана плътно след тях, пазейки гърбовете им.

Прескачаха трупове и продължаваха напред, докато стигнаха края на полето и видяха бягащите стрелци. Обърнаха се, влизайки отново в касапницата, мъже пищяха, кръв цвъртеше, мечове плачеха предсмъртно.

Плерах остана някъде там, под десетки хиляди други тела, дори събирачите на трупове не можаха да го открият. Бартак бе предложил два квадрона за тялото. Безуспешно.

Прибраха се някак. Дори генералът да не беше забранил, Трошача нямаше да стъпи повече в командната шатра. Ако срещнеше Маркан, можеше да го удуши с голи ръце, но не искаше да умре на бесилото, тази позорна смърт за предатели.

Звяра сам го намери, докато със Сегеван вдигаха палатката на старото ѝ място.

• Не си мисли това, което мислиш! На война няма нищо честно, нищо красиво.Само гадости. Тези, които умират, всъщност се отърват. Така говореше онзи, за когото мислиш.
• Опитвам се – Бартак сдържаше сълзите си с кашляне, не поглеждаше към събеседника си. Искаше той да се махне.

Звяра не си тръгна.

• Сегеван, добър боец си, ще станеш легенда.
• Благодаря! Бях щастлив да се бия редом с теб.

Бартак не ги слушаше, не го засягаше. Следващото го накара да замръзне с колче в ръце.

• Знаеш ли защо Плерах не искаше да напусне втора? Каза ли ти какъв е прякорът му?

Сега вече погледна Лейбан в очите:

• Кажи ми!
• Той и Зертон бяха повече от приятели. Бяха любовници. Затова не можеше да си тръгне.

Сигурно Бартак гледаше неразбиращо, затова Звяра навлезе в подробности:

• Мъжка любов. Затова Плерах имаше женствени движения. Мушкали са си патките взаимно.
• Стига, стана ми ясно!

Онова, което Бартак бе приел за благородническа грациозност, се оказа друго. Но не го променяше като човек. Беше си мъж на място, както и верен приятел.

• Останахме аз, ти и Фронтик. Смятам да спечеля.

Сега Лейбан не схвана.

• Говоря за облога кой последен ще остане жив.
• Аха. Печели си го, не ми пука!

Вечерта не се събраха. Фронтик чакаше на дългата опашка за курва, Сегеван отиде да се види със своите приятели. Бартак остана сам. Не му се правеше нищо. Вечеря и си легна, но сънят също го изостави. Въртя се известно време, после излезе на въздух в приятната пролетна нощ.

Така го завари Сегеван – седнал на земята и вперил взор към звездите.

• Какво мислиш, дали това наистина са душите на загинали воини?
• В нашето село имаме друга легенда, че са свещи, запалени от бог, по една за всяко дете, родило се мъртво.
• Всяка легенда е хубава по свой начин. Де да можеше и животът да е хубав…
• Утре ще е хубав ден.
• От последната битка насам, вече нищо не може да ме зарадва.
• Това е поспециално. Ще ти хареса, сигурен съм.
• Да не си ми уредил някоя курва?

Още по-хубаво е, познай какво! Добре, няма да те мъча. От приятелите си разбрах, че утре ще бесят Маркан.