27.10.2017 г., 19:20 ч.

За шипките, енергото и диетите 

  Проза » Разкази
800 3 5
5 мин за четене

Купувайте консерви. Заложници сме. Това е истината, но ще започна с това, че се събудих ужасно гладен и веднага посегнах да светна лампата. Нея нощ си представях торти небостъргачи, тави с нежни пилешки крилца, и фаластьор по белгийски.

Преглъщах цяла сутрин и така съм се оводнил, че пиках повече от пет минути. Но първо да ви разкажа за предния ден.

Всичко, разбира се, започва с едно кафе. Та станах, него ден, избрах най-свежите по вид зрънца, и ги сложих във машинката за мелене. После я включих и натиснах копчето. Не стана нищо. Не тръгна. Винаги бе тръгвала. Грюндиг, от старите. Озадачен я обърнах нагоре, надолу, раздрусах я, попържих я, но не. Накрая я разглобих. Вътре имаше някакво ципокрило в странна поза. Едното краче прегънато, другото увито около някакъв транзистор. Отстраних го с погнуса и я сглобих. Отново натиснах копчето и пак не тръгна. Разглобих я повторно. Издухах прахоляка, почистих клемите завих някаква жичка, която изглеждаше отвита и я затворих. За трети път натиснах проклетото копче. Пълна тишина.Беше вече към обяд, а без кафе откачам. Излязох и тръгнах към кафенето. По пътя забърсах кило картофи, връзка лук и кора яйца. В кафенето нямаше никой. Барманът каза, че няма ток в селото от сутринта. Имало профилактика на трафопоста. Приех го... Философски. Добре, че имах газов котлон. Или поне знаех, че имам. Но къде? Обърнах всичко наопаки. Гаража, мазето, тавана. Явно в селото имаше крадци. Или крадец. Винаги, някъде, дори и в най-китните, или затънтени места, има крадец. Той със сигурност ужасно мрази да го крадат, но явно не може да приложи тази добра омраза към себе си. И този изрод, защото това се предава от род в род, ми бе откраднал нещастният походен котлон. Стоях насред двора, и се чудех какво да правя. Беше два -три следобед. А още не бях пил дори кафе. Реших да отида до този трафопост да видя, каква ужасна авария има. По пътя намерих няколко ореха, в черна люспа. Обелих ги. Ръцете ми се омазаха в нещо лепкаво. Хванах два в шепата си и ги стиснах силно. Стисках ли стисках, но те не се чупеха. Оказаха се страшно костеливи. Спрях до една счупена тухла, сложих двата ореха на земята и се прицелих, държейки леко единия с пръсти. Такава болка не съм изпитвал никога. Хвърлих тухлата и подскачах виейки, няколко минути, пустосвайки орехите, тока и признавам, намесих вселената, и дори някои роднини на ел. техниците. Помина ми, криво ляво и мернах на метри от трафопоста, един шипков храст. Беше отрупан. Шипките са пълни с витамин Ц, а аз от сутринта не бях приел не само кафе, но и витамин Ц и въобще нищо не бях приел. Набрах една шепа и ги задъвках. Трудно вървеше. Но истински трудното дойде, като преглътнах. Помислих, че умирам. Не можех да дишам. Не знам, разбирате ли ме, но и не ми пука особено. Пред смърта не те интересува нищо, освен глътка въздух. Мятах се, като риба. Нещо се забиваше и дереше в гърлото ми, като с малки игли. Така, се бях задавил с рибя кост на десет години и оттогава, като се случи да зърна риба ми прилошава. Закрачих олюлявайки се към трафопоста, надявайки се да имат чаша вода. Но не можех да говоря. Сумтях, сочейки гърлото си с черните си от орехите пръсти. Помислиха ме за пиян, смяха се и ме прогониха много грубо. Простаци. При това цялата тази дивотия, стана заради тях. Електротехниците са най-безобразните хора на планетата. Мислят се за всемогъщи. Само защото имат ключове от тия грозни трафопости, с които ни държат заложници и са ни превърнали в роби, борещи се за оцеляване. Щях хубаво да ги наредя, но трудно дишах от шипките, а и не бях ял нищо повече от 16-17часа. Потропах на първата порта. И дори заудрях по нея с два юмрука. Тя се отвори и отпред се показа някакво съвсем дребно бабе. Никога не бях виждал толко дребен човек. Изглеждаше гладна и недохранена. И предполагах защо. Криво ляво и поисках чаша вода. Докато бабката се бавеше, зърнах под стряхата наниз сушена риба и съвсем се влоших. Изпих водата и си тръгнах с подарък две дюли. По пътя отхапах стръвно няколко големи хапки от едната и едва не се усмъртих. Казвам ви, шипките са нищо. Дюлята, в нейният суров вид, е оръжие за масово поразяване. Една добра хапка, може да те прати на оня свят и дори там би било спорно ще можеш ли да говориш, ако не те изтупа някой яко през гърба. Мен ме изтупа някакъв пъдар, който ме видя, подпрял се на един стълб на енергото и за щастие успя да ме разбере. Вероятно защото разбира от мучене. Винаги съм уважавал козарите, пъдарите, и въобще всички, занимаващи се с добитък. Те не говорят много. Те действат. Прибрах се. Беше осем вечерта. Ток, естествено нямаше и си светнах с едно фенерче. Умирах от глад и яд. Слънцето, червено, сякаш възмутено, залязваше, а от север идеха едни тъмни облаци. Потискаща атмосфера. Яйцата, картофите и лукът, седяха на масичката на верандата, а котката се мушеше през краката ми. Сипах и гранули и тя лакомо ги заяде. Гледах я със завист. Взех една гранулка, запуших носа си и я сдъвках. Повече не искам да говоря за това. Имаше вкус на риба. Умряла и вмирисана. Това котките са нечовешки същества. Седнах буквално безсилен, във който си искате смисъл, на един стол и реших, че това ще е ден за пост и молитва. Започнах да се моля на ум, за здравето на всички близки, и за всички гладуващи и страдащи, а най- вече да пуснат вече тоя скапан ток, дето ни съсипва живота. Сурови яйца, след днешните премеждия отказах да пия, от картофите се вдигаше температура, оставаше лукът. Обелих една глава и влязох да диря сол. Фенерът угасна, като отворих шкафа. Батерията... Захрупах лукът без сол. Поплаках си. Имах нужда. И изведнъж светна. Като светкавица в главата ми. Ами защо не запаля един огън. Огромна клада. И да готвя, готвя, до полуда. Втурнах се, счупих клечки, съчки, дъски, натрупах купчината и драснах клечката. А после заваля. Страшен порой, с гръмотевици. Трясъци и чудо. Някой падаха наблизо. Прищя ми се някой гръм да падне върху картофите да ги поовъгли малко, но добре, че понякога мечтите ни не се сбъдват. Беше полунощ. Примирих се и си легнах. Сигурно бях свалил поне килограм. Въртях се цяла нощ, както ви разправях одеве, сънувайки тортени небостъргачи. Но на сутринта... Едно слънце, един ток. Ама ток да искаш. Кафета, мафета, яйца, картофи... животът е хубав, хубав, както казваше един Алфредо. Сега сериозно. Купувайте консерви. Ей тъй, зор заман. Всичко става. Заложници сме. Това е истината.

© Лебовски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??