За щастието и цената му

Времето беше горещо, от задуха не можах да заспя. Реших да си направя една среднощна разходка. Излезнах от вкъщи и се отправих към крайбрежието. Разхождах се по брега на морето и чувствах празнината в сърцето си, беше ужасно! Знаех, че съм сам, а самотата е най-големия ми кошмар. Но продължих, надявах се да забравя проблемите си. Минавайки покрай дискотеката видях живота, видях усмивките по лицата на хората, искаше ми се и аз да се радвам като тях, но не можех... Пламъкът, който до сега топлеше сърцето ми беше угаснал, стремежа и мечтите ми изгубиха смисъл.

Тогава се отправих към кея, беше пълен със самотни корабчета - също като мен. Но едно от тях беше различно. Сякаш ме викаше към себе си, сякаш искаше да споделим заедно своята мъка. Откликнах на молбата му и реших да му правя компания. Прие ме гостоприемно, предложи ми своята пейка да стане мое легло... Гледката към звездите беше невероятна, тогава аз усетих живота... Разбрах, че въпреки всичко красотата в нашето ежедневие я има, но не винаги умеем да вникнем в нея!

Вятърът също беше съпричастен към мъката ми - започна весело да обикаля наоколо, поклащайки приятно моят нов приятел. Тогава аз забелязах нещо прекрасно - играта на звездите... Те бяха толкова красиви, безгиржни и весели - играеха си на гоненица. Постоянно тичаха една след друга, забавляваха се - нещо, което бях забравил как се прави...

Развълнуван от щастието на звездите, забравих проблемите си, отнесох се в един по-красив свят - светът на небето, станах част от звездите. Но, ако трябва да се сравнявам с тях, аз трябваше да съм една далечна от забавлението звезда, блещукаща едва-едва, загубила жизнеността си...

Те бяха щастливи, играеха си безгрижно. Но, пленени от своето щастие, аз забелязах нещо много тъжно - в стремежа си да се настигнат някои звезди се спънаха и паднаха към мен... Те летяха по-красиво от всякога, оставяйки част от себе си по пътя си... Те изгаряха от щастие, докато не остана нищо от тях, превърнаха се в звезден прах. Бяха изгорели, нямаше и следа от тях, те умряха! Тогава очите ми се насълзиха, знаех, че един, макар и не земен живот си отива, видях смъртта им. Корабчето забеляза това и ме попита:

- Защо плачеш, радвай се за тях!

- Но как да се радвам!? - отвърнах му аз. - Как, след като видях смъртта им, а бяха толкова щастливи!

Но, уви - дойде и техния край, небесния им живот приключи...

- Да, умряха - продължи Корабчето, - но те дадоха живота си, за да са щастливи... Умряха, пленени от своето щастие! Нима щеше да е по-добре да умрат, не започвайки своята игра, да паднат и да изгорят, без да разберат що е "щастие"?!

Тогава аз се замислих над словата му, те бяха много мъдри. Осъзнах, че щом някой човек се чувства щастлив с друг, щом му е казвал "Обичкам те!", не трябва да съжалявам за края. А край винаги ще има! Научих най важния урок в живота си - каквото и да съм преживял, колкото и да съм обичал човека, с когото вече не съм, аз не трябва да съжалявам за нищо! Щом съм изпитал това прекрасно чувство щастието, значи всичко е било истинско!

Така е! Всичко с теб беше много красиво, запознах се с истинското щастие. И ми хареса! Обикнах го почти колкото теб!

И така, както звездите знаеха, че могат да загубят живота си в своята игра, така и аз бих искал да съм отново там - в сърцето ти, ден и нощ в мислите ти! Независимо от цената на своето щастие, аз искам пак да го изпитам, да изпитам топлотата в сърцето си, която само ти можеш да ми дариш! Искам пак да се събуждам от прекрасните ти целувки, изпълнени с нежност и топлота!
   Но осъзнавам, че това вече е невъзможно и болката в сърцето ми става още по-голяма. Но не съжалявам за нищо, защото бях щастлив! Не съжалявам, защото звездите ме научиха, че каквото и да стане след края, цената да бъдеш щастлив си заслужава!