За Теб

              Макар че не знам дали ще те достигне. Въпреки, че имаш много имена.

Винаги съм искал да имам дете. Може би не точно винаги, но доста, доста дълго. Имаше и оправдания. За да имам дете, ми трябва къща. И години се борих да имам къща. За да имам дете, ми трябва сигурност, бъдеще. Айде още няколко години за сигурност и бъдеще.

          Станах на 30 може би. Около мен растяха деца. Аз създавах идеалната среда за моето неродено дете.

          Там някъде се престраших да говоря за това. Спряхме да се пазим.

                    Мина време. Без резултат.

          Тогава реших да отида да се прегледам. Не за друго, а за да оставя нещата да се случват без напрежение.

          И всичко започна да се разпада.

                    С една спермограма. Всъщност станаха три.

          Отидох в майчин дом. Не помня защо, но не търсих. Отзовах се там. Имаше нещо като 100 м² фоайе. Там имаше 3-4 мъже, млади като мен. Всеки се опитваше да стои колкото се може по-далеч от останалите. Сякаш бяхме заразни.

          Направи ми впечатление, че всички те бяха придружени от възрастни жени. Майки, тъщи кой знае. Стори ми се неподходяща комбинация.

          Аз бях сам. И също странях от тях. Аз бях ОК. Само търсех потвърждение.

          Следобед тичах за резултата. Стана ми странно, че благият възрастен мъж с бяла престилка, който беше там и сутринта настоя да седна няколко пъти.

          Бързах, но накрая седнах.

          Каза ми, че е доста зле. И че може да се подобри. Ако пия някакви неща на билкова основа. И алое вера. От аптека Лечител.

          Слушах го. Усмихвах се. Виждах поредния доктор, който се опитва да ми продаде нещо.

          Тръгнах си. Без да му повярвам. Защото не ми каза това, което исках да чуя. Минах от любопитство през аптеката. Алоето беше май 20 лева. Космическа сума ми изглеждаше тогава.

          Потърсих в нета. Намерих друго място. С много препоръки. Отидох там. Помня как обяснявах на една симпатична лекарка, колко смотана е била другата лаборатория. И очевидно според моя резултат не могат да броят.

          Тя се усмихваше и не коментираше.

          Въпреки огромния ми кураж отидох със свито сърце за резултата си. Ами ако са преброили правилно?

          Не, не е възможно. Смотани са. Пък и аз съм толкова Як. Простотиите се случват на простаците.

          Аз не съм!!!

                 Да, ама не. Оказах се простак. Само дето не съм го знаел.

          Умрях. За първи път в този живот. Останах доста сам тогава. Аз така правя. Крия се в черупката си като стане напечено.

Дълго време не говорех с никого за това. Направих трета спермограма. Загубих надежда.

          Започнах бавничко да си копая дупка.

          Но това не бях аз. Аз бях борец. Не се предавах. Никога. Пред нищо.

          Ето ей това вече е сериозно предизвикателство. Усмихнах се и започнах подготовка за война.

          Дълга окопна война. Няколко годишна. По едно време пиех по двайсетина хапа.

          Всеки ден.

          Направих си операция.

              Беше обнадеждаващо.

                 Всичко се подобряваше.

                                     Детето не идваше...

          Бях направил почти всичко, за което бях научил. Устремът и скоростта ми падаше.

          Тогава преживях втората си смърт. Нещо като сложна операция с определен риск.

          Бях много изтощен от годините война. Самотната ми война. Нямах никакви сили. Може би и затова бях единствения пациент на 32 години. Другите бяха пенсионери.

          Оцелях. И се бях зарекъл, че ако оцелея, спирам да се боря.

          И ще осиновим.

          Така се появи Боби в моя живот.

          Но той не излекува болката ми. Даже често я засилваше.

          Минаха години. Докато се науча да се уча от него. И не, че се научих лесно да го слушам. Просто един ден се изчерпах напълно да се защитавам.

          От него.

                    И го чух.

          Боби ми помогна много да осъзная и да приема смъртта на нероденото ми дете.

          За което копнеех толкова много.

          За което се борех толкова години.

          За което вярвах, че съществувам.

          За което съм създаден.

          Беше ми много трудно да премина дотам, докъдето съм успял. Беше ми много трудно да намеря причина, за да продължа да живея.

              Но най-трудното ми беше да преживея смъртта на нероденото ми дете.

                   Сам.

          Не, че не копнея пак за него. Но сега имам една тиха дълбока тъга. Може би леко усмихната даже.

          Искрено ти пожелавам да не си сама по този път. Не, че се умира от това. Просто понякога тежестта е непосилна и те смазва.

                 Хубаво е да я споделиш тогава.

          Но каквото и да ти се случи искам да знаеш, че не си сама. Ние с

Боби сме с теб. И много други.

          Някои познаваш.

                 Други не.

    Прегръщаме те!!!