За теб, изродски живот, за теб пиша.
Казват, че всеки сам си те гради.
Коя тухла на поставих на мястото и?
Защо се трудим за неща непостижими?
На моменти си толкова прекрасен, а на моменти - толкова гнусен?
Корав и суров си ти, а продължавам да копнея за още и още живот.
Имаш очи - като на сатана, като на съдник, чакаш грешка и слабост,
за да ме отведеш долу при теб в бездната черна яма.
Връчваш ми къса сламка надежда за любов,
аз се опитвам да я удължа, а ти бързо си я прибираш и пак се давя в самота.
Гледайки истината в очите, усещам, че ме лъже.
Докога ще си играеш с мен?
Докога ще се надлъгваме и ще си вярваме?