За теб, любов! Завинаги!

За теб, любов! Завинаги!

     Сама в нощта. Седнала на балкона. Загледана в тъмното синьо небе. Втренчена в единствената мъждукаща звезда. Отмерва края на една изпепеляваща любов. Леко проблясваща в мрака, но все пак умираща. Толкова бързо ли дойде смъртта ù?! Тъй бурна и истинска, а залязваща. Болката, която изпитва, е смразяваща и бавно убива я.  Може ли една тъй чакана и изгаряща обич да угасне просто така? Не! Тя не умира, а просто вече е нежелана. Сърцето ù се разкъсва, но тя е на предела на силите си! Бореше се за човека, когото обича до болка, но тъй трудно беше, че вече е безсилна.

        Пренебрегвана, жалка, но все пак намирала сили да обича. Но бавно нещо в нея умираше. Представяше си как Той се прибира у дома, за да бъде до нея, за да ù дава сили за живот. И наистина този живот ù се струваше приказка. Но реалността е коварна и унищожителна. Тя разбива и най-красивото. Не я искаше вече, а тя рухваше при всеки скандал. Искаше просто да е до Него. Имаше нужда да е с Него. Тъх трудно ли беше? Толкова много ли искаше?!

И сега всичко свършваше. Телефонът не иззвъня. Беше настъпил техният край. Не искаше да повярва, че това се случва. Не можеша да го повярва. Сърцето ù не го позволяваше. Но колкото и да се бореше, вече нямаше смисъл. Той не я обичаше. И това напълно разби частичката сърце, което бе останало и все още биеше и се надяваше. Надяваше се това да е поредния лош кошмар, поредното изпитание на съдбата. Но не беше...

Краят беше дошъл. Изгарящата и до скоро неугасима любов беше вече минало. Молеше се да върне времето назад и да поправи грешките си. Но беше вече късно. Нуждата от Него уби всичко. Разби тяхната недоразказана приказка.

         Беше далеч, но въпреки всичко тя чувстваше, че Той е до нея винаги. Но това чувство внезапно я напусна. Искрата за Него беше угаснала.

        Стояща сама, под  тъмния и мрачен небосклон, угасваща и бавно умираща. С последни сили му прати "Обичам те!" по облаците, които я заобикаляха. За нея животът беше свършил. Щом Него го няма, тя няма за кого да жиее, за кого да диша и на кого да се радва. Събуждаше се всяка сутрин с мисълта за Него и се усмихваше на изгрялото слънце. А сега? За кого ще мисли, за кого ще се бори, за кого ще страда и обича?

      Смисълът  на живота ù бе отлетял като птичка от рамото ù, а тя не можеше да го спре. За Него вече онова момиче, което обичаше, умря. Умря сама в мрака, потънала в сълзи, с разбито сърце.

     И едничката мъждукаща звезда в тъмния небосклон я нямаше. Тя умря заедно с нея. А с тях и онази изпепеляваща любов!

На теб, Любов! Завинаги!

(27.06.2010г. 01:25)