Животът е Хаос. Понякога може и да изглежда логичен и подреден, но той все пак си остава Хаос. А в Хаоса няма нито логика, нито ред, нито закономерност. Идва момент, когато всичко се завърта хаотично и неповторимо и нещата се пренареждат по най-невъзможния и неочакван начин.

   Ето, вече трета поредна година всеки делничен ден Мъжът хващаше метрото в 7:07 часа от малката спирка, деляща два съседни квартала. Всяка сутрин, преди да излезе от вкъщи, той посядаше на шкафчето в коридора и търпеливо изчакваше кукувичката от часовника да обяви седмия час от деня, за да тръгне към метростанцията. Пътят до там беше точно шест минути. Слизаше на перона, стигаше до средата му, поглеждаше в двете посоки и му оставаха 20-30 секунди, за да се взре в релсите и да се опита да долови едва забележимото им потрепване от приближаващия влак. После влакът идваше, Мъжът се качваше и поемаше към центъра на града и към новия работен ден.

   Но в една дъждовна и изпълнена с гръмотевици нощ животът, или може би Хаосът, реши да си направи шега с Мъжа. Някакво малко зъбче от някакво невзрачно зъбно колелце на часовника с кукувичката се бе поизносило и взе да прескача, а стрелките започнаха да се движат незабележимо по-бързо. На сутринта Мъжът все още миеше чашата си за кафе, когато кукувичката изкука седем пъти. Естествено чашата остана недоизмита, а Мъжът нахлузи набързо дрехите и обувките си, и с неприятното усещане, че закъснява, се втурна навън. Когато на спирката видя отдалечаващия се към тунела влак, неприятното усещане прерасна в ярост, а яростта от своя страна прерасна в звучна ругатня. Ехото подхвана ругатнята, понесе я, заблъска я в металните облицовки и окачени тавани и миг-два по-късно му я върна. Мъжът стреснато се огледа. От неговата страна на релсите нямаше никого, но на отсрещния перон няколко човека любопитно го зяпаха. А големият часовник над тях съвсем ехидно му се надсмиваше, показвайки, че до седем остава цяла минута. След бърза справка се оказа, че и ръчният му часовник, и телефонът му са на същото мнение относно часа. С едновременни чувства на облекчение и срам, Мъжът приседна на една от пейките на перона. Какво пък, щеше да погледа ранобудните пътници и да изчака своя влак.

   Точно в седем часа, в мига, в който всички цифри на часовника се смениха, сякаш сноп слънчеви лъчи пробиха тоновете пръст и бетон и огряха ескалатора на отсрещния перон. От него с грациозна крачка пристъпи Жената. Носеше лятна рокля на жълто-бели маргарити, свършваща поне няколко пръста над коляното. Светлокестенявата ù коса падаше свободно върху раменете ù, а на лицето ù, под гордо вирнатото ù носле грееше загадъчна усмивка. Взираше се в смартфона си и очевидно се забавляваше. Мъжът замръзна на пейката. Никога не бе я срещал, нито тук, нито на друго място. Гледаше я втренчено. Видимо тя нямаше тридесет години, както и самият той. Усети, че му става топло. Уж бе хладно в подземието, а някаква топлина обхвана младото му тяло. Не беше усещал тази топлина от университета, когато една колежка... Не, онова бе отдавна затворена страница. Отсреща непознатата не отделяше поглед от телефона си. Какво ли правеше? Чатеше ли с някого? Или преглеждаше пощата и прочиташе писма от безброй обожатели? Или?... Мъжът усети мъничко завист. А може би ревност? Гледаше я и дори не разбра кога отлетяха няколко минути. Влакът, който пътуваше в посока крайния квартал, спря на отсрещната линия, Жената се качи в него и той я отнесе в тъмнината на тунела. Миг преди да се скрие, тя хвърли поглед към Мъжа, който седеше самотен на своята пейка. А дали просто не му се беше сторило така? Часът бе 7:05...

   През деня Мъжът забрави сутрешната случка. Спомни си я, едва когато се прибра и забеляза избързалия часовник. Отново усети онази странна топлинна, но го отдаде на топлата майска привечер. Дълго време не можа да заспи. Въртя се в леглото, а когато най-сетне заспа, сънува кошмар – гонеше влак, но все не успяваше да го стигне, а на вратата на последния вагон стоеше жена без лице, с рокля на маргарити...

   Една минута преди седем на следващата сутрин Мъжът бе отново на спирката на метрото. Но този път съвсем нарочно. Жената се появи минута по-късно, все така привлекателна, макар и този ден да бе в джинси и спортна блуза. Последваха познатите мигове на съзерцание за него и вглъбяването в телефона за нея. Но този път, когато се качи във вагона, тя погледна към Мъжа и му се усмихна. Тази усмивка той носи в сърцето си през целия ден.

   През следващите дни това се повтори, а уикендът се стори на Мъжа безкраен. През следващите седмици той винаги идваше на спирката преди нея, изчакваше я, и когато тя се появяваше, сърцето му преливаше от радост. Понякога тя не бе в настроение, понякога бе тъжна, но в дните, когато го даряваше с усмивка, той летеше от щастие. Срещата му с Жената промени и други негови навици, освен часа за тръгване сутрин. Ако преди обичаше да спи до последно, сега Мъжът ставаше рано и правеше утринен крос в квартала. Ако преди се бръснеше през ден, сега го правеше всяка сутрин под душа. Ако преди обичаше да носи неизгладени фланелки, сега всеки ден обличаше изгладена риза.

   Един ден Жената освен, че му се усмихна, му махна и с ръка за поздрав. Той също ù махна. От този ден започнаха да се поздравяват през релсите. Започнаха да разменят и по някой и друг беззвучен поздрав само с устни. Все пак бяха възпитани хора и не можеха да флиртуват на висок глас пред околните. Не, че околните, които всеки ден бяха едни и същи лица, не забелязваха този флирт. Особено, когато Мъжът една сутрин измъкна от найлонова торбичка голям картон, на който с едър шрифт бе написал „Иван“. Жената се огледа, приближи се до един от постоянно присъстващите тук сутрин пенсионери, помоли го нещо, той ù подаде своя вестник, а тя извади червилото си и написа на него „Мария“. После показа написаното на Мъжа. В този момент много усмивки стоплиха студените метални стени на спирката. Усмихваше се Мъжът, усмихваше се Жената, усмихваха се и всички присъстващи на двата перона.

   Дните минаваха, лятото напредваше.

   Един ден Мъжът се осмели да направи това, за което мечтаеше още от първата седмица на тяхната случайна среща. Предната вечер бе купил огромен букет с маргарити. На сутринта пресече широкия булевард, който отделяше неговия квартал от нейния, и слезе на спирката на метрото по нейния ескалатор на нейния перон. Бе решил да я изненада с букета и се скри зад една колона. Десетината познати лица, които виждаше всяка сутрин тук, окуражително му се усмихваха. Когато в 7:00 цифрите на часовника се смениха, не се случи нищо. Тя не се появи. Не се появи и когато последната цифра на часовника се смени, и после още веднъж, и още веднъж. По ескалатора слизаха други хора, но не и Жената. Околните тактично обърнаха гръб на Мъжа и се правеха, че не забелязват мрачното му лице. В 7:04 влакът в посока крайния квартал както винаги дойде, пътниците се качиха и той замина. И когато се скри в тунела, Мъжът я видя. Тя стоеше отсреща, на неговия перон! Оглеждаше се притеснено, явно търсеше него. Погледите им се срещнаха. Усмивките едновременно замениха нейното притеснение и неговото лошо настроение. Гледаха се влюбено и просто се усмихваха един на друг.

   - Какво правиш там? – извика той.

   - Същото, което и ти! – смееше се тя – Но имам и път към центъра. На интервю за нова работа съм точно в осем. А ти? Няма ли да закъснееш?

   - Няма. Предупредил съм колегите. Това е за теб – Мъжът размаха букета – Ще ме изчакаш ли да заобиколя отгоре?

   - Не, ще закъснея! Ще ми го дадеш утре. Ще чакам тук, на твоя перон точно в седем!

   - До утре ще увехнат. Влакът ти идва. Можеш ли да хващаш? Дръ-ъ-ъж!

   Мъжът замахна. Един красив букет от маргарити описа елегантна дъга над релсите и се озова точно в ръцете на Жената, която по някаква странна прищявка на Хаоса бе облечена в познатата рокля на жълто-бели маргарити.

  - Благодаря-я-я! – извика тя, но влизащият на спирката влак я заглуши.

   Когато се качи, тя му махна отвътре, прегърнала здраво букета. В този момент Мъжът бе най-щастливият човек на земята.

   В този ден Хаосът, наречен живот, поднесе и друга изненада на Мъжа. За съжаление, тя не бе толкова приятна. Негов колега се бе разболял и той трябваше спешно да го замести в една командировка с шефа в чужбина. Самолетът излиташе по обяд. При други обстоятелства това щеше да бъде една много добра новина, но уговорената за следващата сутрин среща променяше нещата. „Какво пък, цялото време е пред нас. Ще се видим другата седмица“ – опитваше се да се успокои той. И се качи на самолета.

   На следващата седмица тя не се появи на спирката. Нито на следващата, нито на по-следващата. Шепата пътници от перона, станали свидетели на техния флирт, го гледаха с тъга и съчувствие. Но никой от тях не можеше да му помогне. И те, както и той, знаеха само малкото име на Жената. Нищо повече. В миговете на самотно и напразно очакване Мъжът се взираше в двата чифта релси, които толкова дълго време ги бяха разделяли. Мразеше ги, проклинаше ги. Но понякога се отдаваше и на философски размисъл. Дали защото бе завършил математическа гимназия или поради някаква друга незнайна причина, но един ден Мъжът създаде Аксиомата, която обясняваше всичко. Тя гласеше следното: „Ако две точки се движат хаотично в една равнина с две успоредни прави, но от двете страни на тези прави, и без да ги пресичат, то вероятността те да се срещнат е НУЛА“. Това не го успокои ни най-малко. Напротив. Тогава реши да смени квартирата си. Бяха минали месеци от деня с маргаритите. Премести се на другия край на града. Отново пътуваше с метрото към центъра, но поне не минаваше през злополучната спирка. Но понякога се взираше във вагоните и тайно се надаваше да зърне Жената…

   Хаосът, наречен живот, бе принципен – винаги, когато нещата се подреждаха и придобиваха рутинност, той отново и отново ги разбъркваше.

   През есента на следващата година Мъжът търпеливо чакаше своя влак в станцията  в центъра на града. Мислите му бяха далече от всякакви влакове, релси и прочие. Но тогава я видя. На отсрещния перон спираше влак. Тя седеше до прозореца. Не можеше да сбърка нито чипия ù нос, нито падащата ù свободно коса. Жената стана от мястото си и се приготви да слезе. Сърцето на Мъжа заби лудо. Най-сетне щеше да я види и да я прегърне! Само по-бързо да се махне този влак! И дано да не дойде неговият! Този път нямаше да я изпусне и за миг! Ако трябваше, щеше да притича през релсите!

   Влакът отсреща тръгна и се изниза в тунела. Мъжът изкрещя с всички сили:

   - Мария! Мария-я-я!

   Жената на другия перон се обърна бавно. Тъжна усмивка се появи на лицето ù. Едва тогава Мъжът забеляза огромния ù корем. Беше в напреднала бременност. Някакъв непознат мъж се доближи към нея и я целуна. После двамата се обърнаха и прегърнати тръгнаха към ескалатора…

   А успоредните прави на железопътните линии невъзмутимо мълчаха. Те бяха свършили своето – не бяха позволили на две хаотично движещи се точки да се срещнат…

* * *