Вечният му кимна и онзи отстъпи. Коридорът се разделяше на три и ние поехме по централната част, застлана с дебела и мека пътека. После спряхме пред широка врата. Вечният каза:
- Ние дълго обсъждахме бъдещето ти. По всички параметри ти си необходимият ни човек. Още млад, но вече съзрял не само за красотите, а и за истините в света. Трезвомислещ, разумен, обичащ себе си в необходимите граници, умеещ да преценява необходимото и изгодното… Нещо да съм пропуснал?
Не знаех.
Но той продължи:
- Умен си, не обичаш много приказки – дори в леглото /стреснах се – следили са ме и там?/, оценяваш бързо ползите и вредите от поведението и действията си, разделящ личното от семейното и общественото…
Явно съм бил сериозно проучван. Но защо? В този прекрасен свят нима има тайна полиция? Пак от филмите знаех какво е, обаче там се водеха войни..
- Тук трябва да кажеш веднъж завинаги – ще можеш ли да поемеш важната и нелека, отговорна и сериозна работа?
Не знаех за какво говори, но той явно нямаше намерение да ми обяснява. Толкова сериозно ли е?
Кимнах.
- Е?
- Да! – казах и усетих как гърлото ми пресъхва. Скачах без парашут…
- Влизаме! – каза той високо. И вратата се отвори.
Нищо особено. Голяма зала, с няколко гигантски екрана по стената – всичките тъмни, маса за съвещания, десетина фотьойла, небрежно-артистично разхвърляни наоколо.
Посочи ми единия, сам седна в насрещния. И насочи пръстена си към екрана отпреде ни.
Светна и аз онемях…
Огромна зала. Не можеше да осъзная размерите й, тъй като беше пълна с нещо като колби. Огромни колби. В които плуваха хора…
Не, не плуваха. По-скоро се люлееха на тънки въжета. Или маркучи. А отгоре, над колбата – апаратура. Присвяткаща, с играещи светлинки.
Опитах се да разбера какви са тия хора… Или трупове…
Мъже, жени… А отляво, отделени с релсов път, се виждаха деца. По ръста можеше да се определи, че са различни по възраст. При внимателно вглеждане разбрах, че са различни и по тен…
Обърнах се към Вечния. Той ме гледаше изпитателно.
- Това са… - не можах да завърша.
- Резервни тела. По-точно – резервни части. Не са хора – все още има големи проблеми с отглеждането на мозъци. Но телата – да…
Неволно пипнах тялото си.
- Да, това е едно от тях.. Дългият живот, особено вечният, не е дар от небето. Трябва да се заслужи. И постигне. А после да се поддържа. Подхранва, регулира, постоянно променя в по-добро състояние…
- Но това са децата…
- Да, децата, които някъде учат. Те са. Подготвяме ги и сетне понякога родителите ги получават почти цели…
- Бъдеще нямат ли?
- Някои – да. Всички минават през специални изследвания и учените оценяват бъдещето. Ако е обикновено състоянието на интелекта и здравето – няма смисъл да го оставяме. Земята се претоварва.
- Но как оценявате интелекта?
- Техниката и технологиите са далеч по-напред, отколкото вие, безсмъртните, смятате. Не всичко ви е известно. А и няма защо. Имаме специалисти, които проучват новия човек, изследват енцефалограмите, правят изводи. Не дава ли доказатебства за бъдещо суперразвитие – става тяло… Вече говорим за тяло, обърни внимание. Тялото идва тук. Резервна част…
- Вие сте богове?
- Мммм, не съвсем… Но ние сме Вечни именно заради това, което знаем и можем. Ние не сме много – не е интересен броят ни. Но ние решаваме…
- А аз?
- Ти си безсмъртен с данни за Вечен… Интелект, мислене…
- Мислене?
- Как мислиш – нима те доведох тук без основно, дълбоко проучване? Най-напред за липсата на остатъци от миналото…
- Остатъци?
- Виждаш ли, едно време е имало действащи понякога понятия и категории като морал, духовност, хуманизъм… Ние, Вечните, сме лишени от тях. Не са необходими, даже са вредни в новия ни свят. Отдавна на човечеството пречат подобни задръжки. Когато решаваш една задача – моралът няма значение. Когато оперираш – хуманизмът само пречи. Трябва ти точно, конкретно, целенасочено мислене… На първо място – ползата. А тия остатъчни усещания…
- И аз…
- Да, ти си човек от тази категория. Твоите приятели не са лоши хора, но нямат бъдеще. Безсмъртни са, докато Вечните не решат, че смъртта е награда или наказание за тях. Ти си друго нещо. Ти можеш да поемеш кормилото на новия живот и да го управляваш по необходимия път напред – без да спираш, завиваш, отклоняваш заради дълбоко ненужни за историята неща. Идеи, емоции, хора…
- И сега?
- Изследванията на личността ти доказват – ще израснеш Вечен. Остава само официално да те запитам за отношението ти…
- Приятелите ми?
- Спокойно, ще се върнеш при тях. Но няма да знаят с каква чест са наградени – да живеят редом с Вечен… Аз, например, съм известен художник. Смятат ме за малко… Отклонение от нормата. Което не ми пречи да си почивам сред приятели и познати, сред жените си…
После ме погледна с поглед като последен гвоздей на кръста:
- Зная отговора, но все пак: решението ти? И не забравяй – в нашето време всичко струва нещо. Искаш ли да си щастлив – някой трябва да е нещастен. Искаш ли да си безсмъртен – нечий живот ще е твой. Съществуването е пазар. Стоки много – животи, хора, щастие… И за всичко днес се плаща…
© Георги Коновски Всички права запазени