И двамата не очаквахме, че ще се засечем, поради което останахме доста изненадани. На лицето й личеше въпросът защо се прибирам по това време. Мария не знаеше за „временната“ ми работа в Кьолн – в онзи стриптийз бар, нито пък подозираше за настоящата такава в центъра на Асеновград. Та какво ли можеше да изникне първо в ума й? Че се връщам от проститутка или пък че съм се чукал с някоя друга непозната...
– Ти мини първа... – отстъпих с наведена глава.
– След като сами не си уговорихме среща, май Съдбата реши да ни срещне. – засмя се.
– Кажи какво искаш? – тя явно изобщо не беше в лошо настроение.
– Еха, ще си държим сметка!
Подмина ме и за пореден път се опита да избяга.
– Мария! Спри се...
– Ще ме оставиш ли на мира?! – отскубна се. – Не си и помисляй повече да ме докосваш!
– В това ли ти е силата, а? Да изкарваш виновен онзи, който дори не иска да те вижда?! Какво си въобразяваш, Мария... Търсиш ме само защото така ти харесва. Харесва ти да манипулираш хората, а единствената манипулирана си оставаш ти.
– Изобщо не продължавай това, което се каниш да кажеш, Павеле!
– Мислиш ли, че имам какво да губя? Погледни ме... – направих крачка назад. – Тъпак и бездомник. Човек, останал без душа. Защото знаеш ли защо?! Защото те обичам... защото съм луд по теб! Защото до сега съм отделял всяка своя свободна минута, за да те видя, Мария Боянова! Защото сърцето ми те желае. А ти... ти какво?! Кажи ми какво правиш с мен?! Идваш и ми отнемаш последната надежда да те забравя. Идваш и правиш секс с мен, а след това ме захвърляш...
– Кажи го отново и ще те убия...
– Какво? Да не би да те е страх, че някой ще ни види? Изобщо не ме е*е, че ще ме изкарат мъжка курва, която обслужва незадоволените желания на една омъжена жена.
– Дълго съм се залъгвала, че сме имали нещо...
– Какво, бе, Мария? Какво сме имали... ако ми отговориш, ще отида и лично, без никакви обяснения, ще стисна ръката на Борислав. Задето те е изпуснал...
– Ти си такъв неблагодарник, Павеле. Нямаш си и представа...
– Да не би ти да си светица?! Какво толкова съм изпуснал, че да благодаря на Господ и то на колене... Ето какво. Не искам да имам нищо общо с теб. Не искам да те виждам, не искам да те чувам, нито да ти чета нападките по Viber. Затова те моля, като ще минаваш от тук, просто не си помисляй да ме търсиш. Край.
Обърнах й гръб и закрачих уверено. Погледнах часовника си. Стъписах се на място. Направих няколко крачки назад. Стоеше и се взираше безмълвно в мен.
– Честит рожден ден, Мария... – едва промълвих с по-мек тон.
Седеше там и кълна се... чакаше да отида и да я прегърна. В очите й за пръв път различавах някаква емоция, напираща в сълзи. В крайна сметка реших аз да скоча в трапа на Разбитите сърца и да си тръгна пръв.
Захвърлих ключовете настрана. Отворих горното шкафче и измъкнах една бутилка уиски, която бях скрил там. Така се... не, няма да кажа напих. Ще кажа: насвятках, натрясках и дори отрязах. За да е клиширано и истинско. И да звучи колкото се може по-отвратително. Ама че вироглав Овен! Ама че Мария! Господи... такива ги насипах, че една част от съвестта ми се срамуваше. А другата – гордееше. Но това сме Козирозите. Винаги в крайности. Все със сменящи се настроения. И много злопаметни. Настъпиш ли чувствата ни... веднага ще открехнеш портите към тъмната ни страна. Какво си мислеше тя, че ще ме занася, докато одъртея и в последните си минути се сетя, че няма кой да ме гледа на смъртното легло ли? Че съм прекалено наивен и недосетлив, за да живея само от преживените оргазми, благодарение на нейна чест? Да ме простят онези Горе. Когато един мъж обича – го прави сякаш никога до сега не е изпитвал чувства. Когато сме наранени и обидени, то не просто ще се умъртвим като най-големите слабаци, ами и никога няма да забравим шамара. Ха?! Нали?! Защото жените получават много повече болки от нас, но когато ние влюбените сме засегнатите си е направо страшно. Така е, жени. Така е! Кой е слабият пол? Хайде сега всички мъже да се изправим и да си признаем с ръка на сърцето колко детински се държим! Да сме живи и здрави, както казваше един приятел от предишната работа. Пък дано Любовта ни запази живи...
***
Дотолкова бях ударил дъното, че се събудих... на масата. Алармата на телефона ми се включваше непрекъснато. Тялото ме болеше заради неудобната приведена поза. Целият горях. Беше ми топло, а устата ми – пресъхнала. 08:30ч. Цял ден 12 април. И рожден ден на Мария. Повръщаше ми се. Затътрих се към банята. Почти не заспах под душа. Нуждаех се от ударна доза кафе. Голямо и чисто. Трябваше и да хапна. О, да, фитнесът! С Тедо имахме уговорка да се срещнем в 10 на центъра. Там имаше зала. Добре. Имах час и половина, в който непременно да се съвзема. Изцедих си лимон. Имах 15 съобщения във Viber от Мария. Само че рогата ми нямаше да ми позволят да я удостоя с внимание. Понякога можех да бъда много гаден. Да не се залъгваме – аз съм голям задник.
Сложих си тъмните слънчеви очила. Пропуснах каската. Избрах една изчистена бяла тениска и дънки. Съвсем изгубих момента, в който си взех екип за тренировката. По средата на пътя се бях запитал. После се сетих, че като слизах надолу по стълбите, нещо ми пречеше в ръцете.
– Тедо! – помахах му на паркинга.
– О, здрасти! – заключи и се приближи. – Изглеждаш уморен, да не беше тежка смяната?
– Не, нищо подобно.
– Аха – тежка вечер значи.
– Нещо такова... – свих рамене.
– И аз не съм спал много. Хайде, сега ще се събудим...
***
Тичахме около 20 минути на пътеката. Не мислех, че ще издържа. Заради цигарите.
– Не знам дали е коректно да те питам... – поех си дълбоко въздух.
– Давай.
– Взимаш ли някакви неща за това?
– Да ти кажа – не взимах. Но се подлъгах и започнах. Не са нещо особено, но, всъщност, само производителите знаят какво има в прахчетата. Спирам ги постепенно, намалявам дозите. Иначе има вероятност тялото ми да реагира нежелателно, веднъж свикнало на този тип продукти.
– Кога започна да тренираш?
– По-сериозно от 3 години. С едно приятелче се запалихме...
– Сега има ли с кого да идваш тук?
– Ами сега... единият ми приятел отиде да работи в чужбина, а другият не винаги е в състояние.
– Да не би да е пострадал?
– Не, дилър е на наркотици. Понякога взима и...
– О...
– Ела насам да ти покажа упражненията с щангите...
***
– В много добра форма си. – констатира Тедо, когато тръгнахме към бара.
– Мислиш ли... 
– Имаш сила, която просто трябва да развиваш. Докато повечето, когато започнат, тренират именно за нея. Днес сме двамата на смяна – довечера ще има рожден ден. Имаме меню, по което ще работим. Сега ще ти покажа поръчките.
Криси още я нямаше. Две лица поздравиха дружелюбно от кухнята. След около час заведението щеше да започне да работи. По усмивките на персонала разбрах, че проверките са минали добре.
– Ванче, ще ни направите ли две пици? Едната със сирена, а другата с бекон и гъби... нямаш претенции, нали? – погледна ме.
– Не, никакви. Идеално!
– Чака ни работа, трябва да се заредим.
– Кого очакваме?
– Приятелят на Иванина има днес рожден ден, цялата им компания ще са тук.
– Ахаа... – замислих се. – Какво знаеш за нея?
– За Ива ли?! Че прави много яки свирки.
– Еха...
– Да. Преди тичах след нея – бяхме заедно около година и малко.
– А сега?
– Сега... сме приятели. Разделихме се без много драма, тя залитна по настоящия. Заради изгодите...
– Имаш предвид парите...
– Не точно – тя си ги има. Дъщеря е на един от най-известните архитекти в Пловдив. Просто този, нейният, е син на едно влиятелно лице в Асеновград – от партията. И съответно има много връзки...
Не попитах за какви точно връзки става въпрос и какво е личното й удовлетворение от това. Въпросите щяха да станат много.
***
Към 19ч. гостите щяха да пристигнат. Денят беше силен. Обещаващ доста работа. На смяна беше друго момиче – това, което работи с Тедо. То, вероятно, беше за първа година на подобен тип работа. Движенията му не бяха така сигурни, като на Кристина. Обръщаше по-голямо внимание на таблата и това как са подредени чашите, за да му бъде лесно при разнасянето им. Докато аз изпълнявах, каквото ми заръча то, колегата се бе заловил с подготовката за довечера.
– Аз ще взема тази поръчка! – изведнъж ме побутна той.
Изгледах го с недоумение.
– Виждаш ли ги там... трите. – намигна ми. – Свалям тази по средата и момичето отдясно – едновременно.
– Шегуваш се.
– Съвсем сериозно. Вече за втора поредна седмица не пропускат и ден без да дойдат тук. Ти някога... с повече от една?...
– А, не. Аз съм от скучните, явно. Твоят план да не е с двете наведнъж?
– Не мисля, че ще се навият. По-скоро, която клъвне първа, а после с другата...
Завъртя бутилката с алкохол. Преметна я отзад, а след това отново я пусна да опише няколко кръга във въздуха. Проследих погледите на момичетата с усмивка. После наведох глава. Тедо просто знаеше как да се забавлява на работното място.
– Колко шишета си изпочупил за тези номера?
– О, не питай! Долу в шкафа има една бутилка от твърда гума с тежестта на истинска. Можеш да тренираш с нея.
– Ще видя в Интернет как да започна.
– Извади я. Ето ти първото упражнение – поставяш я върху пръстите си, завърташ в половин кръг и хващаш малко под средата, така че гърлото да сочи надолу към чашата.
Дори това, на пръв поглед, лесно движение щеше да ми коства безброй опити.
– Понякога, за загрявка, започвам да повтарям някои завъртания, докато ми се отпуснат китките.
– А в случай, че изпуснеш...
– Всеки може да счупи неволно дори и безалкохолно. Шефа не го бъркат такива неща, спокойно.
***
Очаквано... по-рано се появиха двойката – рожденикът и Иванина. На него му личеше, че не се занимава с никаква физическа активност. Беше леко изгърбен и имаше коремче. Бялата му кожа и светлата коса го правеха да изглежда някак странен. По врата и ръката му висяха златни масивни ланци. Не изпъкваше пред гаджето си, даже човек не би предположил, че с Кучката са заедно. Но историята вече бе ясна – той е син на вероятно известен играч в политиката. А тя – тя просто имаше интерес. Още с влизането, Ива остана леко назад и ми намигна заговорнически. После демонстративно се завъртя на токчетата си, така че да я огледам от горе до долу. Противно на някаква емоция в погледа ми... вероятно съм я „дарил“ с доза презрение.
С Тедо започнахме да приготвяме коктейлите за посрещането. Някъде там в промеждутъка... се появи първата групичка поканени, сред които беше и Кристина. Едва я познах. Цялата сияеше, беше с лек грим и начупена коса с онзи ефект от подправяне с пяна. Беше съвсем семпло облечена с дълги дънки и блузка с дантела. Усмихна се и честити на гаджето на приятелката си.
В по-късните часове настана хаос. Заведението беше почти препълнено. Компанията на Иванина заемаше централните маси в бара. Идваха все повече и повече клиенти. Всичко течеше на бързи обороти. Може би щяхме да затворим след 00:30ч. На Криси не й пречеше това да помогне на своята колежка и сервира почти всичко сама за празника. Възхищавах й се на ентусиазма. Беше толкова млада, а в очите й се четеше дълбока мъдрост.
– Гадост... – блъсна една кърпа в плота Тедо.
– Какво стана?
– Сега ми се обади опасният, за когото ти споменах по-рано, че е закъсал някъде по пътя за Пловдив.
– Отивай, де, аз ще поема. Няма никакъв проблем.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно, ще се справя.
– Благодаря ти, братле. Трябва да вземеш още плод от склада.
– Отивам още сега. – потупах го и му заръчах да внимава.
Неусетно се залях с кафе. Какво ли значеше това? Влязох в стаичката, където се преобличахме и затърсих чисти тениски. Светлината беше толкова приглушена, че едва виждах какво има по рафтовете. Лампата присветна няколко пъти. Поогледах за резерви, но не успях да открия нищо. Зад мен някой затвори вратата и заключи. Докато се осъзная, същият ме бутна върху онази огромна и потъваща мека мебел.
– Иванина, не бива да си тук... – обърнах се рязко.
– Шшшт.
– Какво правиш?! 
Настани се отгоре ми и се насочи към врата ми. Захапа го леко, а след това стигна до брадичката ми с влажни целувки. 
– Можеш да отвориш очи... – усетих усмивката й. – Правя това, което ми харесва.
– Да, но... ти си твърде малка. – осъзнах се и се вгледах в нея.
– Смея да твърдя, че на 25 знам точно какво искам, за разлика от много други жени.
– Иванина, моля те, отдръпни се. 
Взе лицето ми и плавно се спусна към устните ми. Засмука езика ми и се размърда още по-плътно върху ми. Вече не ми пукаше. Тя взимаше това, което иска. А аз запълвах празнотата си. Ръцете й ме обгърнаха, а после слязоха към гърдите ми. Продължи към панталоните и ме докосна, така че да я усетя достатъчно. И когато аз се опитах да й отвърна... ме отблъсна.
– М–ммм! Не.
Изправи се рязко. Доволна. Закрачи към изхода.
– А ти как се казваш? – попита съвсем ненадейно.
– Павел... – прегракнах.
– Тогава ще се видим. Павеле.

– Да се види... – измърморих на себе си.



Следва продължение...